От х:

Днес в x:

Хасковлии стават партизани на 10 септември, на 12-и разстрелват 6-има офицери

    Изминалите седем десетилетия от септемврийските дни на 1944 г. са достатъчно време, за обективна оценка на събитията, които години наред официалната власт формира чрез историческите изследвания по най-категоричен начин. Затова до 1971 г. те се определят като  "народно въстание", след това като "социалистическа революция". Едва след 1990 г. вече изследователите на този период започват да говорят за извършения на 9-ти септември държавен преврат.  Написаните и събрани през годините многобройни спомени и исторически изследвания, са изпълнени с  неточности и невярна информация, които деформират повече, или по-малко представите за случилото се в страната.

    Нарушаването на Търновска конституция със завземането на властта от неясни по това време политически сили, опиращи се на нахлуващата на територията на страната съветска армия, създава хаос в държавата, който почти не е документиран. По-късно се появяват безброй спомени на участници в преврата, които в голяма степен изкривяват историческата истина. Пример за това е разстрелът на офицерите от 2-ри армейски артилерийски полк на 12 септември 1944 г. в  Хасково. Истината за случилото се се лута някъде между двете основни версии, оформени през годините. Едната, създадена и разпространявана от партизани и комунисти-отечественофронтовци, участници или поне свидетели на разстрела, придобила през изминалите десетилетия характер почти на неоспорим документ. Според нея командването на въстаническите войски в Пловдив изпраща в Хасково войскова част и партизански отряд и те, заедно с местните партизани, отиват в казармите на полка, за да се побратимяват с войниците и офицерите. По нареждане на командира на полка полк. Велико Маринов, от прозорците на казармите започва стрелба срещу стеклото се на плаца гражданство и партизаните. Тогава въстаническите части отговарят със залп. Падат убити шестима фашистки офицери, включително и началникът на гарнизона. Тази версия се използва и на страниците на История на България. (1) Другата е съхранена в спомените на някои от оцелелите офицери, според които „случаят в Хасково е началото на безграничната жестокост и подлост, с която се провежда унищожаването на офицерството”. На 12 септември партизани и политически затворници от този край правят предложение на командира на Хасковския полк полковник Велико Маринов да се организира официално побратимяване между тях и войската. Основанията са, че досега изключителни обстоятелства са ги поставяли с оръжие в ръка един срещу друг, но новата народна власт иска да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма. Предложението е прието. Пред щаба на полка са построени партизани, войници и офицери. Очаква се идването на командира на полка. Но когато той излиза от щаба с група офицери, започва съвсем изненадващо стрелба срещу тях, след което на плаца остават труповете на командира полковник Маринов, на капитан Иван Чукурлиев, поручик Начо Гюлмезов и на още 3-ма офицери и подофицери... Между тези версии местните изследователи търсят истината години наред съпоставяйки факти и обстоятелства, привеждайки в известност много известни и по-малко известни спомени на участници и съвременници.

    През 1944 г. Хасково е окръжен център с добре развит стопански и обществен живот и военен гарнизон. Превратът на 9 септември 1944 г. е посрещнат тихо и спокойно в града. Голямата част от населението – тютюноработници, занаятчии и интелигенция го подкрепят, или поне не противодействат, като очакват с интерес какво ще следва от тук нататък. Общественото спокойствие в тези дни обаче е нарушено от стрелбата в казармите и смъртта на шестима офицери и двама партизани, което тогавашният журналист Делчо Василев, отразява в местния печат като „печален инцидент”. Като инцидент го представят, макар и по-късно и представителите на отечественофронтовския комитет, управляващ града. Това е един от случаите в страната, в дните около 9 септември 1944 г., който години наред се представя невярно чрез спомените на самите организатори на този разстрел и публикуваните исторически изследвания, опиращи се на тези спомени. Едва след 1990 г. започват да се появяват спомени и на оцелели офицери.  Трябва да отбележим, че още през 80-те години, макар и плахо, между редовете на официалните тогава спомени, предавани в Хасковския исторически музей, започват се промъкват факти, които хвърлят съмнения върху достоверността на отделни моменти в написаните изложения.

    В търсене на истината и изясняване на трагичния случай от 12 септември в Хасково, е необходимо да посочим, че местното партизанско движение е изключително слабо представено. В края на 1943 и 1944 г. в града и региона няма никакви партизански прояви, което пък не предизвиква и противодействие от страна на местните органи на реда и на армията. През  март 1943 г. БРП /к/ обединява нелегалните въоръжени групи и отряди в едно формирование по името  Народоосвободителна въстаническа армия. По решение на нейния щаб Хасково е определен за център на VІІ Въстаническа оперативна зона /ВОЗ/. В издадената през 1982 г.  „История на Хасковската окръжна организация на БКП” се посочва, че в началото на май 1943 г. в VІІ ВОЗ се формира партизански отряд с името „Асен Златаров”. (2) Според общоприето вече мнение на местни историци, идеята да се използва името на родения в Хасково известен учен-биохимик, широк социалист и хуманист професор д-р Асен Златаров е доста странна, „защото друга партизанска формация с име на подобна интелектуална личност в Царство България и под дърво и камък да търсиш, няма да намериш”. (3)  Друг важен факт от историята на този партизански отряд също прави впечатление – това е липсата на каквато и да било въоръжена дейност през времето на неговото съществуване. За това свидетелстват не само спомените на съвременници, но и официалната статия в Енциклопедия „България“, издание на БАН от 1986 г., където на стр. 98 е отбелязано за времето на неговото съществуване : „1944, началото на май. Създаден е Хасковският партизански отред „Ас. Златаров“.  Колкото и да се мъчат в различни издания през годините изследователи и съвременници да героизират партизанската дейност на отряда, тя се изчерпва с „активна политическа дейност, възстановяване на партийни и младежки организации и създаване на яташка мрежа”. В края на юли 1944 г. „по  указанията на ОК на БКП и щабът на зоната” са извършени въоръжени акции, споменати в историята на окръжната организация на БКП в Хасково, но какви, къде и кога, си остава неясно и неподкрепено с факти. Но пък се отбелязва, че ОК на БРП и ОК на ОФ правят всичко възможно „партизанският отряд да се превърне в главна ударна сила”. В резултат на тези усилия в края на юли неговият числен състав нараства пак според спомените от 14 души на 28. (4) Тук трябва да отбележим, че повечето от тези хора не са били нелегални и не са пребивавали постоянно в отряда. Базата за укриване на хасковските партизани е в с. Спахиево, в скривалище изкопано от семейство Баневи, които ги хранят и пазят. Яташкото семейство, макар вероятно подкрепяно и от други местни помагачи, едва ли са били в състояние да изхранват всеки ден 28 души, а и дупката която представлява скривалището едва ли е могла да приютява толкова много хора.

    Ясно е, че партизанският отряд няма дейност, а властите не предполагат за неговото съществуване и не го търсят.   Верният ятак Вълчо Банев, който помага още през 20-те години на четата на Митю Ганев, през 1944 г. заедно със синовете си Йордан и Баню - момчета на възраст около 11-15 години жертвоготовно укриват и членовете на отряд „Ас. Златаров”. На фона на тяхното всеотдайно поведение особено контрастно се откроява както поведението и философията на партизанското командване, отразена в цитираните по памет спомени на по-големия син Баню Банев за наставленията  на партизанския командир Иван Араклиев : “Другари, опичайте си акъла, брей! Да не ни набарат и мърцина изпотрепят, та други, дибидюс незаслужили келепирджии, тарикатски да намажат филиите си след предстоящата победа! А доколкото знам, всъде пъка от полиция и войска и само в Светлина, спроти моят стар познайник Ванчо Гочев, кой знае защо нямало никаква въоръжена охрана, даже лани пъдарят им хвърлил топа и до ден-днешен не бил турен друг пазвантин. Тъй че налягайте си парцалите и яваш-яваш!“ (5) Сега това може да звучи смешно, но е по-скоро е тъжно защото илюстрира добре духа на времето – края на лятото на 1944 г.

    В директивата си от 27 август 1944 г. Георги Димитров уведомява ЦК на БРП за предстоящото навлизане на Червената армия в страната и дава указание народът и неговите въоръжени сили решително да минат на нейна страна и заедно „да очистят българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи“. Ръководството на Хасковската Седма ВОЗ също се раздвижва. На 5 септември през нощта част от партизаните безпрепятствено влизат в с. Светлина, изважда данъчните книги от сградата на общината и пред стъписаните селяни ги изгарят, произнасят речи и се прибират отново в скривалището си в с. Спахиево. С това се изчерпва бойната дейност на отряда за целия период на неговото съществуване. (6)

    На 9 септември сутринта Ок на ОФ и ОК на БРП в Хасково, след като научават за извършения в София преврат от излъчената по радиото реч на Кимон Георгиев, обявяват въстание за завземането на властта в града. Събитието преминава без шум и инциденти. Партизанският отряд не взема участие в тего, защото той все още се укрива в с. Спахиево. В по-късно написаните си спомени партизанинът Янчо Костов съобщава как посрещат новината, което дори и не подлежи на коментар: ”Ние бяхме така смаяни, че не знаехме какво да правим. После се поокопитихме и започнахме да се поздравяваме, а след като мина първия порив на радостта, започнахме да обмисляме плановете за предстоящата си дейност. Решихме другарите Стефан Симеонов и Пеню Докузов да заминат веднага за балкана, да свалят отряда в село Брястово и там да чакат допълнителни нареждания. Аз и останалите двама другари решихме да влезем в общината и да установим връзка с Окръжния комитет на Отечествения фронт....” (7)

    Въстанието е обявено, победата се празнува, а хасковските партизани все още не са в града. Едва на  10 септември привечер те са превозени с военни камиони, осигурени от командването на 2-ри армейски артилерийски полк. По пътя към тях се присъединяват още 17 души, които след това официално влизат в списъка като партизани от отряда. Така за пет дни – от 5 до 10 септември 1944 г., личният състав на „асензлатаровци“ нараства от 14 на 44 човека, от които 17 са станали партизани един ден след т. нар. историческо деветосептемврийско народно въстание.

    След като безпрепятствено вземат властта в Хасково и установяват контрол над общинските и държавни учреждения, представителите на отечественофронтовска власт организират градски митинг, на който присъстват и партизаните от отряд „Ас. Златаров”. Тогавашният хасковски журналист Делчо Василев, отразява събитието на страниците на местния вестник „Народна борба”: „От ул. „Банска” до Общинския дом партизани и посрещачи вървят заедно. На площада пред Кметството се събира многохиляден митинг, на който говорят д-р Павел Тагаров, командирът на гарнизона полк. Велико Маринов, Янчо Костов – политическият водач на отряда “Ас. Златаров” и накрая председателят на Окръжния комитет на Отечествения фронт – адвокатът Димитър Стоянов.”

    Като изпълнява разпореждането на правителството, полковник Маринов предоставя камиони, с които партизаните са докарани в Хасково, предлага им да бъдат настанени в казармата и да бъдат зачислени на храна като останалите войници. Обсъжда се и провеждане на митинг в казармата, на който д-р Тагаров да говори от името на новата власт на ОФ пред войниците и офицерите в полка. Всичко изглежда мирно и спокойно. В своите спомени, станали известни след 1990 г., поручик Н. Русев, адютант на полковник Маринов по това време, отбелязва, че полковникът и д-р Тагаров са дългогодишни познати и в много добри отношения, още повече, че зетят на д-р Тагаров е офицер в полка. (8) Като споделя, че не е в състояние да внесе яснота по много въпроси, д-р Тагаров заминава за указания в София. Но авторът се съмнява, че той вероятно е разполагал с информация за подготвяна провокация от страна на партизаните и предпочита да замине далече от неприятностите. 

    На 12 септември след обяд, местният комитет на ОФ и БРП отново призовават гражданите на митинг. Според разказа на журналиста Делчо Василев в този следобед по шосето от Раковски (дн. Димитровград) пристигат камиони, натоварени с въоръжени мъже. Оказва се, че това е една дружина от Борисовградския партизански отряд „Райчо Кирков”. На митинга пред сградата на общината този път говорят само комунистите – Янчо Костов и Петър Парапанов. Те произнасят “пламенни, бойни и революционни речи”. Веднага след това новодошлите, заедно с партизаните от отряд “Асен Златаров”, въоръжени, тръгват към казармите, за да се “побратимяват” с войниците. Най-отпред вървят жени и деца. Дописката на журналиста завършва с кратко заключение: „Там за съжаление стана печалният инцидент, който помрачи и окървави светлия образ на революционните събития в Хасково”. В своите спомени за събитията през този ден пор. Русев отбелязва: ”Не можах никога да узная дали тълпата е разбрала защо я водят към полка и дали някой от тълпата си е задал този въпрос. Тези обаче, които са я повели, те са имали точен план...” (9) Партизанинът Янчо Костов също описва събитието подробно и дълги години неговите спомени са сочени като най-достоверни. Според тях много граждани, най-вече тютюноработници, освободени от работа, начело с червени знамена и плакати се отправят към казармите и нахлуват вътре, посрещнати от членове на войнишките комитети съпричастни към събитията. Произнасят се кратки поздравителни речи и войниците вдигат на ръце партизани, а партизаните  вдигат на ръце офицери, като израз на извършващото се „побратимяване”. Авторът Я. Костов нарича този момент „чудна картина на побратимяване” и продължава своя разказ: „Смутен и развълнуван се появи и полковник Маринов. Жилави партизански ръце го издигнаха високо над развълнуваното човешко море. Тъй като бяхме на раменете на хората, полковник Маринов протегна ръце към мене, прегърна ме и ме целуна. Само след 5 минути обаче аз трябваше да се убедя, че това е юдинска целувка. По посока към щаба изведнъж избухна някаква суматоха. Аз скочих да видя какво става. Дойде и полковник Маринов. Преди още да се ориентирам, чух командата на полковника – войниците да се строяват на една страна, а партизаните на друга. Вместо изпълнение на заповедта обаче се раздаде изстрел и това сякаш беше сигнал за действие. Нагласената от полковник Маринов машина започна да действа.”  (10)

    В спомените на поручик Русев, който става донякъде и участник в кървавата разправа с офицерите, обаче събитията  изглеждат съвсем различно. Когато започва митинга в двора на казармата, той слиза заедно с полк. Маринов на плаца. Докато войници и партизани се „побратимяват”, покрай пор. Русев минава войник с каска и карабина в ръце и се „шмугва”  нервен навън. Офицерът става свидетел на странни заповеди и движения на партизани около плаца, а пред сградата на щаба непознати цивилни мъже не му позволяват да излезе навън. Единият, който се оказва, че е Демир Янев, политкомисар на дружина „Р. Кирков”, дори го съветва да не излиза, а другият, изглежда на арестуван и пазен под стража от партизанин като предател. Поручик Русев забелязва, че част от партизаните се подреждат в двойна верига с лице към плаца. Чува и заповедта на Демир  Янев към неколцина партизани с шмайзери и лека картечница: ”Качете се горе, обезоръжете дежурните, прегледайте и прочистете всички помещения, а след това застанете готови по прозорците!” Пред очите на автора на спомените са арестувани  домакинът на щурмовото отделение майор Чукурлиев и фелдфебел Михаил Илиев. В момента когато влиза през главния вход на казармата е арестуван и фелдфебелът от звукомерния взвод Борис Ангелов. Малко след това към арестуваните е доведен и вече завързания  подпоручик Димов. Събитията текат мълниеносно. Когато в края на митинга полк. Маринов призовава войниците да се поздравят с партизаните в знак на побратимяване, измежду струпалите се хора изкача изтичалият преди това покрай поручик Русев войник, в пълно въоръжение, крещейки „Не, никакво побратимяване с убийци.” Делчо Делчев командира на борисовградския отряд посяга може би да го успокои, но според поручик Русев това е знак за начало на нещо и в този момент започва ожесточена стрелба. (11)

    Според спомените на партизанина Я. Костов, полк. Велико Маринов е подготвил избиването на партизаните. С тази цел той ги е поканил в полка да се побратимяват с войниците, но предварително е поставил войници с картечници на високите прозорци на сградата пред плаца. Тезата му се подкрепя и от хаотичните разкази на ужасените по време на престрелката граждани, които бягат към центъра на града защото смятат, че военните стрелят по населението и партизаните. Ужасът на присъстващите е неописуем.  Разказът и на очевидеца пор. Русев е потресаващ и подробен. По време на стрелбата той само осъзнава, че никой от гражданите не е пострадал защото тя е насочена срещу офицерската група. Забелязва на входа на двуетажната сграда на специалната батарея няколко войници и партизани да сглобяват тежка картечница, а ужасената бягаща към центъра тълпа граждани обяснява как полкът е устроил засада на партизаните. За съжаление, констатира поручик Русев, и до ден днешен  тази мълва се шири. Тази версия вероятно е пусната в обръщение и е много удобна за организаторите на разстрела.

    Стрелбата по казармения плац трае продължително време. Според спомените на пор. Русев пред него загиват майор Чукурлиев, и полк. Маринов. В заслона където се е укрил от куршумите започват да влизат и излизат въоръжени партизани и не след дълго те довличат трупа на поручик Начо Гюлемезов. По-късно, след стихване на стрелбата, когато влиза в столовата той вече вижда пренесените трупове на завеждащия прехраната подпоручик Маразов, фелдфебел Михаил Илиев и пор. Танев. Потресаващият разказ на пор. Русев продължава и описва случващото се през нощта. „Нощта се беше спуснала, когато стрелбата в района на полка стихна. Партизаните, които бяха около мен в това предверие се изнизаха незабелязано. Не мога да кажа кога са се прибрали стрелците партизани от прозорците на горния етаж, защото по едно време дойде Янчо Костов и нареди всички да излязат и да се строят отвън...” На следващия ден Русев като единственият офицер от полка, който е „на лице” /защото останалите живи офицери са се изпокрили / и в качеството си на адютант на полка трябва да организира погребението на убитите офицери. Официално събитието е обявено ”за нежелан инцидент”. Представителите на ОФ-властта любезно му съобщават, че поемат изцяло грижата по погребението на убитите в този нежелан инцидент и са разпоредили в полка да се доставят ковчези и да се подготвят гробовете. На Русев е наредено като адютант на полка да изготви „Актове за злополука” за избитите офицери, които да се предадат на семействата им. ОФ-комитетът също щял да  подпише документите.  

    Случилото се в казармите е ужасно събитие и така го описва в своите спомени и поручик Русев:”Гледката е повече от тягостна. Командирът на полка - полковник Велико Маринов лежеше безжизнен върху мозайката на зимната столова. Редом до него бяха проснати труповете и на останалите офицери-жертви от първите дни на комунистическата власт Тягостна картина! Когато хората от погребалното бюро, донесоха по нареждане на ОФ комитета седемте ковчега, то те които са се занимавали цял живот с уреждане на най-различни погребения, застанаха слисани пред седемте трупа и не ме запитаха защо са убити тези български офицери, а ми зададоха въпроса: ”Господин поручик, а защо всички те са и боси?!” (12)

    След като телата на убитите офицери са подредени в ковчезите, войниците от батареите на пор. Гюлемезов от Казанлък и поручик Танев от Сливен пожелават сами да пренесат тленните останки на своите командирите  до родните им места. Семействата на другите жертви също вземат телата на своите близки. Пор. Русев, който е зет на полк. Маринов подготвя за погребение само телата на полковника и на фелдфебел Михаил Илиев.  Тялото на убития в стрелбата партизанин Дойчо Дойчев е отнесено в дома му, а на другия ден с митинг е погребано тържествено.

    Според правилника и традициите в българската войска, на погребението на военни лица, които са още на действителна служба, присъства войсково поделение /взвод или рота – в зависимост от чина и длъжността/, което ги изпраща до вечното им жилище и там пред гроба им взема „За почест!” и дава залп във въздуха с учебни патрони. Политкомисарят на хасковския отряд Янчо Костов съобщава, че  на погребението ще присъства и хасковският партизански отряд и че той ще даде почетния залп, а войнишкият взвод който ще вземе „за почест”, ще присъства на погребението, но без патрони. Цинизмът на обявилите се за свободно и справедливо управление е безкраен. След като разстрелват офицерите, ще отидат на тяхното погребение, за да застанат мирно и „за почест” на своите жертви. Към 3.5-4 часа на 13 септември 1944 г. зад двете катафалки вървят свещеник и семействата на покойниците. Шествието минава по най-безлюдните хасковски улици на път за гробището. Авторът на спомена д-р Русев пише в заключение, че не му е известно как е постъпено със семействата на убитите офицери, но съпругата на полк. Велико Маринов, която  е майка на съпругата му е получавала въз основа на „акта за злополука” пенсия. Малко по-късно по време на т.нар. „народен съд” полк. Маринов е включен в списъка на подсъдимите и осъдените.  В какво е бил обвинен не става ясно от документите, но посмъртно  е осъден и с конфискация на движимото и недвижимо имущество. (13)

    В заключението на своите спомени бившият поручик, а след това вече д-р Русев отбелязва: „Години наред около 9 септември  „борците против фашизма” се надпреварват да описват подвизите си по време на „въоръжената борба” и „свалянето на фашистката власт” Я. Костов ежегодно не се уморява да разказва за „героичното овладяване”  на властта в Хасково и Хасковския гарнизон и за клопката, която била устроена на партизаните в казармите на 2-и армейски артилерийски полк, когато отишли да се побратимяват с войската. Разказва за картечниците поставени по покрива и прозорците на казармата, които по знак на полковник Маринов, започнали да стрелят по партизаните. Нито един път обаче не спомена колко души от партизаните са били засегнати от тази стрелба и колко души от офицерите са били убити там. Не споменаваше нищо за това, че по нареждане на ОФ комитета са били съставени актове за злополука на жертвите от тази стрелба, че дълги години близките на убитите офицери са получавали наследствени пенсии, докато един ден и те бяха прекратени...”

    Седемдесет години след събитията ние можем само да съпоставяме данните от спомените, за да се приближим максимално до истината. Защото и през тези години между редовете на изследванията са се промъквали макар и плахо въпроси как така ако полк. Маринов е организатор на стрелбата на полковия плац, той ще се окаже заедно с колегите си в нейния център. Плахо се промъква мнението на отделни комунисти, че убитият партизанин Д. Дойчев е жертва на междуличностно разчистване на сметки и тогава се появява удобния случай.  Така или иначе инцидентът завършва с шестима убити офицери и двама партизани, и с въпроса: имало ли е тогава в участниците в кървавото събитие на 12 септември някакво чувство за вина, за грешка, или по-силно е било чувството за оневиняване.

    След трагичните убийства в казармата на 2-ри армейски артилерийски полк, новата официална власт в лицето на Окръжния комитет на Отечествения излиза публично с едно „Обяснение”, в което се казва:

    “Драги граждани, След импозантните тържества по случай вземането на властта от Отечествения фронт, минали така спокойно, за съжаление, вчера 12 септември т.г. в един крайно тържествен момент, когато въстаническата и редовна армии се побратимяваха, намериха се провокатори-саботьори на правителството на Отечествения фронт и това предизвика крайно печален нежелателен инцидент, при който се проля скъпа братска кръв. Убити бяха в завързалата се престрелка двама от въстаническата армия и пет души офицери от редовната армия, всички скъпи български чеда. Комитетът на ОФ като съобщава със съжаление и прискърбие за тоя инцидент, съобщава също, че той е ликвидиран и нормалният живот в града продължава. Приканваме всички граждани със спокойствие да се предадат на ежедневната си работа. Апелираме към всички в името на България да избягват каквито и да е провокаторски действия и не се поддават на провокации. Приканваме гражданите към спокойствие и бдителност. Всеки опит за провокация и смут ще бъде смазан най-безпощадно”. (14)
    “Обяснението” е публикувано с десет дни закъснение след разстрела – на 23 септември 1944 година, в брой 2 на хасковския отечественофронтовски вестник “Народна борба” – и е подписано от Димитър Стоянов, Петър Парапанов, Янчо Костов, д-р Павел Тагаров, Иван Кирев и Никола Спиров. В него няма дори и знак за някаква вина и виновници, но затова пък не липсва добре подчертана и директно отправена заплаха към онези граждани, които евентуално биха дръзнали да предприемат действия извън позволеното от новата власт.
    Д-р Красимира Узунова, Исторически музей, Хасково

    Бележки:

    1.  1. История на България. Т.3. София, ДИ "Наука и изкуство", 1964, с. 479-480.
    2.  
    3. 2. ЦПА, № 814. Спомени на С. Симеонов
    4.  
    5. 3.  В. „Новинар юг”, 09.09.2012. Марин Караиванов: Чичото на олигарха Банев живее като отшелник
    6.  
    7. 4.РИМ-Хасково. Спомени
    8.  
    9. 5.Пак там
    10.  
    11. 6./ОПА-Хасково, ЧП, 58, л.
    12.  
    13. 7.РИМ-Хаскво, Спомени на Я. Костов./
    14.  
    15. 8.РИМ-Хасково.”Последната крепост” -спомени на Н. Русев.
    16.  
    17. 9.Цит. Спомен
    18.  
    19. 10.РИМ-Хасково. Спомени на Я. Костов
    20.  
    21. 11.РИМ-Хасково. .”Последната крепост” -спомени на Н. Русев
    22.  
    23. 12.Пак там
    24.  
    25. 13.Пак там
    26.  
    27. 14.В. Народна борба, бр. 2 от 23 септември 1944 г.

    Видеа по темата

    Facebook коментари

    Коментари в сайта (3)

    • 1
      Бъ
      БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР
      12 -4
      15:32, 27 окт 2016
      МАЛКО ВРЕМЕ не стигна на Жандармерийските и Войсковите " Ловни роти - дружини " , на " Шпицкомандите на Проф. Александър Цанковъ и на четите на ВМРО на Иванъ Михайловъ да избият " ДО КРАК " цялата примитивна , Червена , Комунистическо - каскетаджийска сган в ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ , като подлоги - агенти на Червена Москва и КОМИНТЕРНА ......... ! На 9.Септември.1944 г. Червената паплач спаси кожата си благодарение на Съветските въшливи памуклийки ...... ! СЕГА нямаше да го има и Червеното им котило , да мърси въздуха в България с Коминтерновската си воня !
      " РАБОТАТА " ОСТАНА НЕДОВЪРШЕНА ........!!!
    • 2
      Бр
      БРАННИК - ЛЕГИОНЕР
      7 0
      14:53, 28 мар 2018
      КОМУНИСТИТЕ - обесени по стълбовете с главите надолу , до 9-то Червено коляно , като комунягите в УНГАРИЯ 1956 г. !!!
    • 3
      Ру
      Руси Чанев
      5 -1
      12:22, 23 ное 2018
      Полковник Велико Марино е велик българин!
    Последни новини