Д-р Веселина Узунова, главен уредник в отдел „Най-нова история“ в Регионалния исторически музей на Хасково, разказва в поредната си интересна публикация за българската граница с Гърция и Турция е тихо бойно поле на безумната война, водена срещу „народните изменници”през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Преди около 2 години акад. Стоян Райчевски и Фанна Коларова издадоха книгата „Бягството от ГДР през „Желязната завеса” на България”, вдъхновена от разсекретените архиви на ЩАЗИ. Тяхното изследване е събрало документите и историите на германци, които са опитали да преминат българската граница към Турция, Гърция или Югославия през 70-те и 80-те години на ХХ век. Стотици от тях са заловени или разстреляни, за което свидетелстват немските архиви. В България целият архивен масив на ДС за Хасковска област е унищожен през 1990 г., по заповед на ген. Атанас Семерджиев. Причината за това е, че настъпващите политически промени след 10 ноември 1989 г. могат да разкрият смущаващи практики по охраната и обезопасяването на българската граница с Турция и Гърция, системно погазване на човешките права и международното право, субект на което е била и НРБ.

В периода, последвал 50-те години на ХХ век, когато властта попада под едноличното управление на Тодор Живков, акциите срещу „враговете на народа” продължават, но вече по-прикрито, изпълнени след секретни и устни директиви. Българската граница с Гърция и Турция е тихо бойно поле на безумната война, водена срещу „народните изменници”. Служещите там граничари – 19-20-годишни момчета, са съдени от Военно-полеви съд в мирно време, ако за някой се установи, че е пропуснал да забележи нелегално преминаващ човек.  Съдът заседава в заставата, а присъдата – винаги смърт или 20 години затвор, се изпълнява на място. Труповете на екзекутираните войничета се запечатват в метални ковчези и се изпращат на родителите им, придружени от протокол за издадена от съда присъда „осъден на смърт като изменник на Родината”.

В не толкова далечната 1979 г., фактите и събитията от българската граница все още са напълно неизвестни, обвити в секретността на подписаните от служещите декларации за поверителност.

Моят събеседник, бивш граничар, днес на 62 години, но все още преживяващ кошмара на военната си служба на застава № 14 при Малко Търново, която се оказва  „шампион” по арести, убийства, жестока дисциплина сред граничарите. Давана е за пример на други, „не толкова успешни” застави, а командирът си спечелил прозвището Железният воин. Бягствата през границата стават ежедневие, а повечето от бегълците са млади хора. Значителна част от тях са чужденци – от Източна Германия и Чехословакия.

Връх на ужаса, наложен в граничните български порядки и най-циничната оценка за човешкия живот е неофициалният „ценоразпис”:  Наградата за убит нелегален беглец е 10 дни отпуск, а за арестуван – 5 дни.

Най-много убити има на заставата при Свиленград, спомня си някогашният граничар. Граничарският жаргон „титулува”  служещите младежи с повече от 4 убийства „убийци”, с особена гордост, сякаш отнемането на човешки живот е някаква игра. Създадената зловеща атмосфера в тези застави плаши дори и офицерите, които се страхували да обикалят около разораната гранична бразда на кльона сами, да не би да ги настигне „приятелски огън” от някой войник, въоръжен по устав с автомат и 50 бойни патрона. Такива „инциденти” не са липсвали, а те били „обяснявани” в протокол с показанията на „убиеца”, като опит на военнослужещия да премине нелегално границата. Следвала и награда от 10 дена домашен отпуск.

Описаните събития по южните ни граници вече повече от тридесет години са само история, но за съжаление историците не успяват да стигнат до конкретни документи, вероятно защото те са отдавна унищожени, но с това не може да се заличи тази зловеща страница от близкото ни минало.