От х:

Днес в x:

Добри Тонев – Тия дни бе тук, а го няма вече 10 години…

Добромир Тонев

Пловдив трудно спомня своите символи, за Ямбол не знам, там са по-артистични. А той бе личност, която се превърна в метафора преживе, прескочи с поетичния си кон катадневието, пробяга през кръчмите мъката, мизерията и злощастията. Добромир Маринов Тонев от Ямбол, пловдивски поет, български бохем и мярка, несъразмерен, уморен, но див.

Било е събота - мрачен, студен, мартенски ден на 2001 г. В ж.к. „Тракия”, в панелната гарсониера го посетила оная с косата, поканена от Него:

Вървя срещу смъртта, но аз не зная

тя има ли си дом и как изглежда.

И аз навярно там си имам стая,

която тя усърдно обзавежда.

Живее ми се тук, ала не мога.

Мъглата ми е ясна – с всички ребуси.

И ще поискам гражданство от Бога.

Или ще емигрирам в себе си.

Разбрахме за драмата чак във вторник вечертта – вероятно е трябвало време, за да получи „гражданство от Бога”?! А бе само на 45. Само на 45:

Четиридесет и пет плашила

и четиридесет и пет железни луни

изгряват от тревясалите ниви.

Но какви са тези дула?

На кого ще мъстят?

В началото на 80-те години Добри бе за нас, начинаещите студенти-филолози в Пловдив, емблема на таланта, ГОЛЕМИЯТ ПОЕТ, далечен, ефимерен и митологичен… Всъщност града имаше двама неотделими типажа, топоси на словото и поселището: Той и Здравко Попов. „Белег от подкова” и „Кон на втория етаж” – първите им книги, раздрусали с поезия и хумор, с философско преодоляване на самотата, а Добри ще напише за Здравко:

Ти, който можеш с лекота дори

да разбереш душата на дървото -

вземи парче дърво и сътвори

едно човече, да не си самотен.

Мислехме, че са непостижими, далечни и горди. И някъде по това време заблудата лъсна в първата компания, която търсехме, след първата наздравица, след дългото общо напиване. Добри бе всеобщ любимец, най-вече на жените. Но много самотен, някак си губещ ориентация в срещите с битието. Разбрахме го по-късно, в „демократични” времена.

Не бяхме с Добри ежедневни приятели, не съм изкушен от поезията, той - далеч от политиката, но намирахме повод за щастливо напиване, съчетано с неизбежната игра на клечки – „Кристал”, „Бъчвите” /рядко/, „Пловдив”, кръчмичката на Кукления театър, ТВ-клуба… Може би тая бе причината да ми споделя редките си оценки. За един свой талантлив ученик в поезията веднъж каза: „Добър поет, има талант, но е зъл човек, завистлив, на всичко отгоре и страхлив…” И млъкна, усети, че е споменал повече. След години, в заника на краткия си живот написа:

Не ги чака Голгота и не вярват в Касандра.

И си карат живота като смоци край мандра.

В началото на 90-те в своя статия посочих Добромир Тонев като един от безспорните пловдивски дисиденти. Той ме намери след няколко дни, благодари за хубавите думи, но ме упрекна, че не е бил такъв, странял е от политиката, въпреки че не обичал комунистите. Припомних му, че е от малцината пловдивски творци, които не подписаха писмото срещу гладуващия поет Петър Манолов, което за мен си бе остра съпротива срещу милиционерщината. Добри замълча, отпи от чашата и тихо промълви: „Тогава ставаше дума за човещина, за достойнство, за колега, за поет… Не съм дисидент Ицо, просто си правя сам избора в живота. То един живот…” Сега препрочитам и откривам:

Посъберете мъничко кураж

и – нека поговорим като хора.

Елате тук, на третия етаж,

а после ще помислим за нагоре.

Или тъжната констатация на Принца, Големия – „Малкият човек – паметник на самия себе си…”

В началото на „прехода” по митингите често го виждах със Здравко Попов и Данчо Велчев, после засядахме на втория етаж в ресторант „Москва”, понякога идваше и Жоро Слона. Друг път - Тошо Чонов с разрошена брада и спотаен бунт, даже и бъдещия президент Пешо Стоянов. Великата компания от пловдивската бохема в своя залез, който дойде с уличните вдъхновения и новите „участия”, за които пак Добри намери неповторим изказ:

Участваме. Такава сме порода.

Участваме и в робство, и в свобода.

. . .

В експеримент участвахме при Тато.

От СИВ ще участваме във НАТО.

Участници сме даже в общество,

ама не знаем точно във какво.

Сега на някой липсващ болт сме гайката…

Участие обаче му е майката!

А истина бе, че живеехме и се напивахме с един голям поет, който се съизмерва с най-добрите образци на родната словесност, една оголена чувствителност, самоанализираща се, разположена в някакъв изповеден транс, непрекъснато опустяващи острови в живота му, бягащи пред него весталки на щастието все на една ръка, все на една ръка. С „Белег от подкова”/1979/ на 23 г. Добри бе хванал за гърлото читателя и оголил себе си: „Сърце, голямо колкото юмрука ми – сега ни чака тежък първи рунд”. Стана най-младия член на СБП, обра де що има награди, превърна се в убедителния поетичен символ на Пловдив, продължи появилата се борисхристовска изповедност, за да достигне след пет години с „Нежна машина”/1984/ до одата на самотата, която ще го човърка и яде да края:

Добиваме усещане, че не живеем себе си,

че ни живее някой друг, но лошо ни живее.

Да се огледаме добре, защото във съседство

гори живот, докато ние тлеем.

В „нежната машина” гръмна и най-популярния добритоневски стих, станал негова визитна картичка, макар че твърдеше „не е най-доброто, но хората го харесват”. А иначе е просто „Теза”:

След тебе злото диша като хрътка.

/Доброто е обществено понятие./

Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие.

Сега заглеждам личните посвещения от Добри, пазя ги като спомен за отплуване, като намигване от съседната маса и тъжно-весела наздравица: „Ице – да си жив и здрав!”/”Свиждане със светлината”, 1990/; „На Христо Марков – за дълго и добро приятелство! За доброто ти чувство за хумор! Бъди здрав!”/”Под седлото на пегаса”, 14.08.1998/; „С „любоф”. Няма какво да говорим Христо-се.”/”Крахът на един кокошарник”, 2000/, пазя си и „Химн на първи частен партизански отряд”, който Големия написа в кръчма „Пловдив” за 30 марки, а Понко го изпя по заръка на Добри с нужната гневлива бленда след две-три водки. Сякаш този човек не си е тръгвал, осиротяха или ги няма пристанищата му в града, но той ей сега ще заседне със Здравко Гълъбов в „личните си полета” при Тони Симидчиева и по ямболски „ще заръча”…, защото „Колхида може би не съществува. Но тихо да не чуе екипажът!”. В миналата седмица, посветена на Поета нещо ми липсваше, после гуруто Светльо Игов ми помогна – нямаше я добритоневската атмосфера, донякъде пловдивска, донякъде ямболска, донякъде бохемско-фриволна и същевременно тъжна и мрачна. Защото залата, книжарницата и организацията бяха прекрасни, но … в МОЛ”Галерия Пловдив”. Добри Тонев в МОЛ-а, айде моля – „Какво непоносимо напрежение – да примиряваш разума със чувствата”. Не можах да си представя Добри в МОЛ-а, колкото и да си напъвах въображението, а и той предпочиташе да се дистанцира от подобни фанфарни събития и хора: „Да се отдалечим, защото всяка прегръдка между бездни ражда мрак.” Хората в тази седмица, посветена на Добри ми се струваше, че очакват да проскърца вратата на ТВ-клуба, да влезе с вечната цигара и размаха въображението си: „Завиждам на лозата – първо плаче, а после лудува.”

Иначе и съдбата му бе особена, чертаеше дебели бразди в душата, оставаше белези и диалози, които не всеки разбираше, ако не е изпил поне десетина водки с него: „Душата ми навярно е лилава от непрестанно взиране в отвъдното… И нека, ако от богове не те спасява, поне да те закриля от човека.” Коренът му е от Жеравна, родители – сондьори, „цял живот блъскаха за мен”, „с татко сега се виждаме твърде рядко – той почина”, Ямбол, състезател по конен спорт, златни медали, нелеп инцидент, в който губи ръката си над китката, дясната, дясната, с която пише, дни след драмата пак яхва коня, красив и млад превзема Пловдив още като студент, носи топлината на Юга и напрежението преди да скочи над препятствието, студентският кръжок „Гео Милев”, където го открива за литературата Огнян Сапарев, любов, неизбежен брак, с Лиляна са двойка-събитие в града, дъщеричка – „Дъщеря ми тича в градината с класическите вишни, разперила към слънцето ръчичка, за да му каже колко е годишна”/сега е изключително красива млада дама, майка, прилича поразително на Добри/, още по-неизбежен развод, редактор в „Хр. Г. Данов”/и то си отиде/, всепризнат бохем, чепат, ироничен, гневлив понякога, много удари от съдбата, един след друг, намери сили за шедьовъра „Свиждане със светлината”/1990/ - стихосбирка, която беляза прехода и у самия Поет… след нея посягаше все по-рядко към високото било на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, направи шаржове на близки пловдивчани, описа по неповторим начин „голямата лудница” на 90-те, даже и пътепис за студа остави, добре, че имаше жена като Людмила последните години до него, че все му бе студено, до … оня 24 март 2001 г., когато отлетя само на 45. Речи, спомени, фанфари…

Веднъж, само веднъж се опитахме по обществена, политическа линия да го направим шеф на пловдивската библиотека и в едно сборище, което тогава наричахме „КС на СДС-Пловдив” чух другата страна на местните завистници, пигмеи, дребни души с големи претенции, неталантливи хора – не можехме с неколцината приятели нищо друго да направим, освен Добри да не научи за „дебатите”, дали сме успели не знам, той поне се правеше, че не е разбрал, но…

През 1992 г. бе дошъл в София с Начо Христосков да спасяват издателството. С тъмно-зелена дълга дреха /палто, шлифер?/, с неизбежното бомбе – красив и тих, непривичен в администрацията и „държавните въпроси”. Поехме към министерството на културата, а той все се опъваше, не му се щеше да настъпва в ония дебри, които органически не му понасяха. Отваряхме врати, нахалствахме, убеждавахме, вадехме аргументи за най-старото българско издателство, Добри мълчеше тягосно. Накрая някаква факторка от администрацията, може би бивша графоманка или настояща такава го позна и се залепи за нас: „Ох, ах, ама Големия Добромир Тонев е дошъл в Министерството, каква чест... Винаги съм мечтала да се запозная с него, любимият ми поет… Чакайте, това така, онова – иначе.” То и нямаше жена да не го хареса. Абе свърши работа момичето – отложихме закриването на държавното издателство с няколко години. После на масата Добри с тъжно-иронична усмивка направи нещо като констатация: „Май за първи път стиховете ми свършиха работа…” Беше почти спрял да пише поезия. През 1994 г. издаде „Арго” с най-доброто от предишните книги. Поемата му „Синьо равновесие” бе направила вече фурор с трагично-изповедния си тон и сякаш нямаше накъде да върви оголването на душата:

Защо си тук?

Дойде на поклонение

пред тленните останки на душата ми?

Не е дошъл мигът за опрощение,

не е дошъл денят на самотата.

Тъй дълго ще са скръстени ръцете ми,

че докато са успоредни с тялото –

не искам в шепи да държат лицето ми!

За мен браздите на плача са ялови.

Всъщност след Добри Тонев, който не е прочел „Синьо равновесие” няма да намери място на душата си в думите.

Конникът с едната ръка си извоюва правото „да прескочим като две животни на утрото зад синята ограда…”

В тъжните иронии остави и „най-съкровената си мисъл за Родината”:

- Българинът – песен недопята.

И сълза, но мътна, от горчивите.

Станахме държава, във която

мъртвите оплакват вече живите!

Миналата седмица бе в Пловдив, доста хора го видяха и чуха, същия си е, „небесната кръчма” не го е променила – заръча на всички по едно…

Христо Марков

30 март 2011, 5.30 - сабахлем, Пловдив

Автор на този прекрасен текст е Христо Марков, ексдепутат, голям ерудит и дългогодишен приятел. Материалът е взет от блога му. Чудесно е, че го е обзело вдъхновение и е написал тези развълнувани редове за един от най-големите поети на България от края на XX в.

В края на XX в. голямата поезия не обитаваше столицата. Голямата поезия бе в Пловдив, където живееше Добромир Тонев, в Хасково – при Ивайло Балабанов, в Перник – при Борис Христов. Подборът на тези имена безспорно е въпрос на лично пристрастие. Но няма как човек да прочете Добри Тонев и да не е пристрастен, освен ако Бог не е пропуснал да го докосне.

Стиховете на Добри продължават да ме будят нощем. И със сигурност след 100 години ще будят някой друг.

Тодор Кръшков

Източник: Haskovo.NET

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Случаен виц

Последни новини