От х:

Днес в x:

9 °C

Светлозар Стоянов: Щях да ставам агроном, но прочетох Буковски и станах писател

Писателят Светлозар Стоянов е на 40 години. Завършил е Пловдивския университет, специалност „Българска филология и етнология“. Работи като журналист в Информационния център на Министерството на отбраната, в телевизията ВТК и вестник“ Българска армия“.

Роденият в Казанлък журналист и писател е лауреат от литературния конкурс „Южна пролет“ през 2010 година за сборника си с разкази “Втора класа“. Автор е и на сборника „Гравюра от белези“.

Тази година на него се падна честта да запали огъня на 43-тото издание на литературните дни в Хасково.

 

Светлозаре, започваш да пишеш сравнително късно, в студентските си години, как разбра, че можеш и трябва да го правиш?

Така е, бях на около 23 години. Имах едно сериозно гадже в Пловдив в първите години като студент. В момента, в който се разкарахме, самотата ме налегна и когато любовната муза отлетя, дойде тази на изкуството.

 

Спомняш ли си това, което се появи на белия лист тогава?

Бяха някакви разсъждения. Написах страничка и си спомням, че пишех за истината... Помня, че думата „истина“ присъства многократно в този текст. Сега вече това ми се струва смешно, защото истината е много субективно понятие, но има и обективна, която не може да се пропусне.

 

Все пак, след като си записал филология, сигурно си имал афинитет към писането, към думите.

Не, това с писането стана всъщност много случайно. Но когато започнах да пиша, аз вече бях запален по четенето. Всъщност преди за запиша филология една година съм учил във Висшия селскостопански институт. Прекъснах го обаче, защото си казах, че от мен агроном няма да стане. Та по това време, след един купон, на който разсъждавах на глас, моят приятел Христо от Ботевград ме настигна по улицата и ме попита: Абе, приятел, ти чел ли си Буковски? Буковски?!? Не бях го чувал изобщо. Той ми каза, че разсъждавам като него и ми даде „Момче за всичко“. Започнах да чета книгата, но не ми хареса и я захвърлих. След месеци, бях сам в квартирата, без никакви пари, дори ходех по улицата да събирам фасове, досущ като един Буковски. И в нямането какво да правя, се сетих за Буковски, започнах да чета книгата му отново. И тогава ми хареса толкова много, че я прочетох два пъти едно след друго. Тогава си казах: това, писането, е голяма работа, ей това е занимание за мен.

 

Тоест Буковски ти отвори очите за писането.

Буковски ми отвори вратата за литературата. Той ме пусна вътре в литературата, в стаята с книгите. Започнах да пиша 2-3 години по-късно.

Първоначално обаче се криех, да не ми се смеят. За първи път показах мой текст на майка ми, но тя не го хареса. Продължих да пиша обаче. И по-късно точно майка ми каза, че има студентски конкурс за есе „Аз и новото хилядолетие“. Провокира ме: Яви се, да видим дали ставаш за писател. Участвах, но не спечелих. Но пък есето ми влезе в сборник със стоте най-добри от конкурса. Написах един Маркесов текст - изречение в три страници. Тогава се опитвах и си мислех, че най-важното е да впечатлиш с формата. А по-късно разбрах, че формата в литературата е слуга на съдържанието, тя не трябва да бъде фриволна. Трябва да имаш какво да кажеш и формата да ти служи, не трябва да е сама за себе си.

 

По професия си журналист, колко по-сензитивни са писателите-журналисти от останалите колеги? Колко процента от повествованието в разказите ти са журналистика?

За втората ми книга “Гравюра от белези“ ме обвиниха, че много ясно си личал журналистът в мен. Но аз нарочно търсех публицистичния момент, защото когато съдържанието е случка от журналистическия ми живот, това е подходящата форма. А както стана ясно, държа формата и съдържанието да вървят ръка за ръка.

При мен първо се случи така, че в моите журналистически текстове се опитах да вкарам художествени елементи. След това дойде първият ми сборник с разкази.

 

Какво обичаш да четеш?

Много неща ми харесват. Аз чета винаги по 5-6 книги едновременно. Единият сюжет ме отморява от другия.

 

Правил ли си опит да пишеш поезия?

Имам десетина стихотворения, но не съм ги публикувал. В общи линии поетичната муза ме навестява много рядко, държи ме не повече от седмица, докато напиша няколко неща и дотам. За да съм честен, това ми се е случвало два пъти в живота. Затова имам и малко стихотворения.

 

Първият ти сборник с разкази „Втора класа“, за който получи наградата за проза на „Южна Пролет“ през 2010 година, включва поредица от реални случки, докато си пътувал като студент във „втората класа“ на БДЖ. Но с какво друго свързваш влака, освен с втората класа?

Книгата е галерия от образи на хората „втора класа“. Влакът е символ на нещо, което си отива. Даже ако искаш в буквалния смисъл - влакът си отива от България заради отношението към железниците у нас, чисто на политическо ниво.

 

Кога ще напишеш „Първа класа“ или ВИП?

Няма да напиша нито първа, нито ВИП класа. Защото нито съм първа , нито съм ВИП, нито живея така. Аз съм един провинциален автор и смятам, че човек трябва да пише за това, което познава.

 

Как намираш Хасково 5 години по-късно, след като спечели наградата, а сега се върна, за да запалиш огъня на Южна пролет?

Въпреки че градът ми се струва малко обезлюдял, този дух, който усещам тук в края на април, не съм го усетил никъде другаде. Няма друго място, на което навсякъде по улиците да се говори за книги - от деца до дядовци. Спират се, питат... това е масова зараза...това е като грип. Но е хубава зараза, положителна болест, която тресе Хасково през тези няколко дни на Южна пролет. Дай Боже повече българи и по-дълго да боледуват от тази хубава болест - литературата.

 

Интервю на М. Манолова

 

Източник: Haskovo.NET

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини