Д-р Веселине Узунова, главният уредник на отдел "Най-нова история" в Регионалния исторически музей в Хасковския и асистент в Институт за исторически изследвания към БАН

 

Г-жо Узунова, в навечерието сме на Националния празник на България-3 март. За съжаление обаче, тази дата днес ни разделя, вместо да ни обединява. Напрежението и деленето в обществото ни на русофоби и русофили е осезаемо в контекста на войната в Украйна, какво е вашето мнение?

Смятам, че нещата излязоха извън контрол. Обществото превърна темата за този празник, който е традиционен за българите, в конфликт. Появи се ново поле за изява на стария ни конфликт-русофили срещу русофоби.

Стига се до крайности, на места от дни се води спор дали 3 март да бъде отбелязан изобщо, дори някъде, като в Пловдив, бойкотират честванията, заклеймяват ги.

Денят вече е заклеймен, защото редица музеи няма да отворят на 3 март и отлагат изложбите си, които правят за отбелязването на тази дата.

Не е ли твърде страшно когато от устата на историците чуваме толкова категорично решение. Това оценка на какво е?

Сред историците също няма единомислие, както и сред обществото в момента по темата. Ние сме раздвоени и също сме попаднали в този идеологически конфликт. Но аз съм на мнението, че всички ние трябва да запазим спокойствие, да запазим добрия тон, когато става въпрос за български празници. Трябва да отстъпим малко назад, да си дадем сметка какво всъщност е 3 март. Защото някои хора превърнаха тази дата в символ на русофилщината, на руското влияние в България. А това, че има историческа фактология за руското влияние у нас след Руско-Турската война, след 3-ти март, е просто тема на историците, не е нищо повече от това. За съжаление, през последните години спорът за 3-ти март и каква е тази дата ескалира.

А Регионалният исторически музей в Хасково ще работи ли на 3 март?

Да, с колегите сме категорични, че не трябва да затваряме. Ние ще работим на вход „свободен“, както обявяваме това на всеки 3 март, а и на останалите български празници.

Около войната, която Русия поведе в Украйна, тази тема ескалира още повече и от в навечерието на националния ни празник, защо?

Личното ми мнение като историк за 3 март е, че това е един български празник. Това е мечтата на българина България да я има, да е свободна и да е цяла. Това, че не се е случило така, че българите са били подведени от Сан Стефанския мирен договор, е пак дискусия на историците. Най-важното, което трябва да помним е, че тази дата е символ, идеал. И с него българите живеят до 9 септември 1944 година. 

Малко ми се иска да навляза тук в историческата хронология и събития. Да си спомним, че при подписването на договор в Сан Стефано България не е страна. Договорът е между Русия и Османската империя. Този договор, който години след подписването му успяваме да видим, всъщност е предварителен. Той е плод на уговорка, която има Русия, като победителка в Руско-Турската война, с Османската империя- да бъде започнат процес, да бъде сложена темата за свободата на българите и за съдбата на българския народ в дневния ред на *Великите сили. А реално съдбата на българите е решена на Берлинския конгрес, който всъщност оставя повече от половината България извън пределите на Княжеството. А като историк заявявам, че това е дело на Русия и Австро-Унгария.

Но тогава излиза въпросът всъщност Русия освободител ли е или окупатор за България?

Да не казваме директно че е окупатор, въпреки че употребата на точно тази дума в точно този контекст има резон. Но да видим какво става с Княжество България, докато ние в Източна Румелия /б.а.под „ние“ се има предвид „от Хасково“/ продължаваме да сме васал на Турция. В София през това време Русия назначава на всички отговорни постове в държавата свои хора-руснаци. Целият полицейски апарат е от руснаци, във всички учреждения, които се образуват, начело на армията, князът, който идва, е руснак /б.а. княз Александър Батенберг/. И в един момент в управлението на Стефан Стамболов, може би, сме осъзнали, че малко или много руснаците са злоупотребили с нашето гостоприемство. Защото, както всеки знае, Стамболов ги гони до един. И това е така, защото осъзнаваме, че сме имали достатъчно подготвени хора още преди Освобождението, с които да поемем сами управлението на държавата си-има българи, завършили в Женева, в Париж, в Санкт Петербург и към Освобождението тези образовани кадри вече са в България. А руснаците ни внушават, че нямаме капацитет, което не е вярно. В този смисъл казвам, че руснаците не са дошли да ни освобождават, а са дошли да владеят.

За разлика от Великобритания и Франция, Русия не е колониална сила, Русия е експанзия и сфери на влияние-това е нейната геополитическа и международна цел. Тя разпростира така влиянието си, че хората са толкова притиснати в „братските“ й обятия, че образно казано не могат да дишат. Малко хора осъзнават или си дават изобщо сметка за това днес.

Тоест тази тънка нишка, по която мнозина опитват да трептят за братските славянски народи, за това, че България е по-специална държава за Русия, не е реалистична?

Категорично не. Българите не сме специални за Русия.

Ще ви разкажа, например за Освобождението на Хасково, който е бил един много страшен момент за гражданите на Хасково. Събрала съм спомени от един много възрастен човек по разказите на неговия тъст, съвременник на събитията от януари 1878 година. При наближаването на руските войски хората са се запасили с вода и храна и са се заключили по домовете си от страх. Хасковци са се разграничили от турците в града, с които до вчера са били близки приятели, играли са заедно табла, пили са кафе и това, защото идват „нови времена“. В същото време турското население в Хасково е било много изплашено. Много от тях напускат града и бягат към границата, защото смятат, че ще бъдат изклани. Да не забравяме, че Хасково остава в Източна Румелия по силата на Берлинския договор. До Съединението с Княжество България през 1885 г. е автономна провинция на Османската империя. Та в този смисъл можем да си представим разочарованието на хасковци и защо не приемат Освобождението еднозначно. И в същото време разочарованието, че столица не е Пловдив, която остава също в Източна Румелия- най-развитият по онова време град, където е съсредоточена интелигенцията. Избраният град по руско желание за столица е София, която по онова време е била град по-малък от Хасково. За този избор руснаците изтъкват, че столицата трябва да е град в центъра между Северна и Южна България и между Изтока и Запада, като под Запада се има предвид Охрид. Но всъщност истината за този избор е, че руснаците искат да започнат от нулата и затова избират София, а в Пловдив това няма как да се случи, защото там би им било трудно да манипулират.

Но аз съм категорична, че на 3 март ние българите, не трябва да гледаме от страната на чужда държава, а само като българи. Това, което става в Украйна сега, не трябва да има нищо общо с нашия празник и да накланя везните в мнението на българите, когато се говори за 3 март-трябва или не трябва да се чества.

През последните дни се завъртя и още една тема-за премахването на Паметника на съветската армия в София, вие какво мислите по този въпрос?

За мен мястото на всеки един от съветските паметници, които са издигнати у нас след 9-и септември 1944 година, е в Музея на социалистическото изкуство. Това е един от най-хубавите музеи у нас и там пазим тази част от нашата история под формата на изкуство. Тези паметници са издигани с пари по т.нар.самооблагане на българските работници. Дори разполагам с бележка, издадена на хасковлия, който е дал пари за Паметника на съветската армия в София. Така че тези паметници са строени от нашите предци, но по задължение.

Но аз имам по-сериозно отношение към паметника на Альоша в Пловдив. За мен на този прекрасен хълм там трябва да бъде издигнат паметник на светите братя Кирил и Методий. Защото Альоша няма нищо общо с България. В България не е загинал нито един съветски войник. Страната ни е предала ключовете на Министерския съвет абсолютно доброволно  при окупацията от Съветския съюз. Така че няма защо тук да имаме паметник на съветския войник, на съветската армия. Още повече, че за нас това не е освободителна, а окупационна армия по времето на Втората световна война. Но категорично паметниците не трябва да бъдат унищожени, а запазени там, където всеки може да попие от историята.

*Великите сили са Великобритания, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия и Русия- държавите, „разкъсали“ младата българска държава на Берлинския конгрес от 1878 година.

Интервю на Красимира Славова