От х:

Днес в x:

11 °C

Медалите на победената храброст

1992-а, така наречените Боянски ливади

Той е инженер. Някога ходеше задължително с вратовръзка. Днес – с изпокъсано раздърпано яке, разчорлена брада и огромни лекета на реверите. И много рядко ще го срещнете напълно трезвен.

Името му е Веселин А. От Карлово.

Когато се прибирам за кратко в родния си град, а това става все по-рядко, неизменно го срещам. Няма случай да се прибера, дори за няколко часа, а той да не цъфне насреща ми по улицата. Сякаш Господ го праща.

И се чудя какво всъщност иска да ми каже Той с това.

Веско застава на пътя ми и след кратки думи за поздрав иска няколко лева „за хляб”. Давам му, макар да съм сигурен, че щом завие зад ъгъла, ще хлътне в първия магазин и ще си купи патронче ракия.

Дяволски съм сигурен в това, но въпреки всичко бъркам в джоба и вадя наличните дребни банкноти.

Някога Веско беше шеф на СДС Карлово, макар че днес едва ли някой си спомня това. Тогава ги наричаха Координационни съвети, защото СДС бе обединение на десните партии. Помня го от онова време със задължителния светлосив шлифер и неизменна черна папка под мишница. Беше пълен с ентусиазъм, а очите му блестяха.

Те и сега блестят, но не с ентусиазъм, а с налудничавост.

Последното ми посещение в Карлово. Пием кафе с друг отдавнашен приятел, сега юрисконсулт на общината. Току що съм срещнал Веско А. и току що съм му дал дребните левчета от джоба си. По стечение на обстоятелствата настоящият кмет на Карлово е Емил Кабаиванов, националният шеф на СДС.

„Толкова ли не можете да намерите някаква работа на Веско? Защо го оставяте да проси? Срамота е”, възмущавам се.

„Мислиш, че не сме го правили ли? Лично аз му уредих работа на две места, с добра заплата. Истината е, че той не желае. Явно клошарският начин на живот просто му харесва. Какво да направим”, отговорят ми.

Мислено връщам лентата 20 години назад.

Август 1992 година. Боянските ливади на президента Желю Желев. „Правителството на СДС е обявило война на всички – институции, медии, православната църква, на всичко”, каза президентът, издигнат за президент от СДС.

Последва сваляне на председателя на парламента Стефан Савов, прословутия „вот на доверие”, поискан от тогавашния премиер Филип Димитров, съответно падането на първото демократично правителство на България. Според мнозина по-късни анализатори точно това разчисти пътя на мафията и мъчителните следващи 20 години на корупция, измами, ограбване и сриване на държавата. „Държавна сигурност победи”, писаха не един и двама, разбира се, от дистанцията на времето.

Малцина помнят обаче, че след „Боянските ливади” много активисти на СДС в цялата страна обявиха гладна стачка с искане за оставката на президента Желев.

Веско А. бе един от тях.

Гладуването му продължи две, може би три седмици. Тогава правех един карловски вестник. През ден или два ходех да го видя, макар близките му да посрещаха всеки гост вкъщи като подстрекател и виновник за отказа на Веско от живота.

Националните медии проследяваха развитието на скандала и неподадената оставка на президента, в Карлово следяхме състоянието на Веско А.

На никого не му пукаше за младите животи на гладуващите. В столицата вървяха задкулисни сделки и активни мероприятия, докато в Карлово един млад живот си отиваше.

Веско се предаде на третата седмица. Навярно осъзна, че е просто една дребна гайка в огромния размазващ механизъм на политиката, който „няма вечни приятели, има вечни интереси”. Вероятно е признал в себе си, че идеалите, каузите и мечтите са за наивници като него, използвани от „истинските политици” просто като стъпала за изкачване в кариерата и към върховете на държавата.

И нещо в него се пречупи завинаги.

После само за няколко години се превърна в това, което е сега – клошар и пияница, скитащ по улиците на града с надеждата да изпроси някой лев.

Останалите участници в тогавашната драма си останаха „истински политици“ - Желю Желев е с доживотни президентски привилегии, Филип Димитров е посланик на ЕК, а хитрият Доган пък се превърна в зловещо „истински“ политик.

Винаги когато отида в Карлово, Господ задължително изпраща Веско насреща ми. Не спирам да се питам какво се опитва да ми каже с това.

„В крайна сметка може пък да е щастлив”, казва ми приятелят, юрисконсулт на общината.

Може.

И си мисля, че Веско всъщност отстоя докрай идеалите си. Задраска се сам в тефтера на истинския живот и може би сега съществува в една справедлива, макар и илюзорна държава. А ние, оцелелите, всъщност сме оживявали с цената на по-големи или по-малки компромиси, или пък изобщо сме проспали битката за България.

Гледаме безмълвно след Веско, който прекосява с нервна походка площада, понесъл огромните лекета на ревера си като блестящи медали за храброст.

Тодор Кръшков

Източник: Haskovo.NET

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини