Данните, изнесени от здравния министър Катя Ивкова към 28 май 2026 г., са чисто математическото изражение на един хроничен, дългогодишен абсурд. Държавните лечебни заведения у нас са натрупали колосалните 426 милиона евро задължения, от които над 21 милиона евро са просрочени, а 17 болници се поддържат на системи чрез банкови кредити. На този фон прогнозата, че Националната детска болница може да стане факт едва през далечната 2030 г. заради процедурни хватки и обжалвания в КЗК, вече не е просто административен провал. Тя е присъда за начина, по който е структурирана системата.

Големият въпрос, който цифрите крият, е как държава, чийто бюджет за здравеопазване расте рекордно всяка година, успя едновременно да задлъжнее до ушите и да остане без базови медицински услуги.

Пулмологът и педиатър проф. Светлана Велизарова вижда проблема не само във финансирането, а в начина, по който е устроен моделът.

„340 са държавните болници, над 120 са частните болници. В държавните болници, особено много големите болници, има силно политическо влияние върху директорите. По принцип директорите на една болница са като феодали. Ние като служещи на този директор нямаме никакъв механизъм да се оплачем от него и да го свалим. Него го слага и сваля министърът“, казва тя.

По думите ѝ дори при смяна на властта не е сигурно, че моделът ще бъде разклатен.

„Зависи колко са се окопали директорите политически. Всички ние, които сме в системата, знаем кой директор на кой е и какво се изисква от него.“

България е сред страните в Европейския съюз с най-висок брой болници и болнични легла спрямо населението. В страната функционират над 340 лечебни заведения за болнична помощ – значително над средните нива за ЕС.

По данни на Евростат България е и сред лидерите в ЕС по брой болнични легла на глава от населението – около 864 на 100 000 души при средно 511 за Европейския съюз. За сравнение, в Германия те са около 770, в Австрия – 660, в Швеция – около 210, в Нидерландия – близо 300, а в Дания – около 240 на 100 000 души.

Вместо логичното и работещо решение – по-малък брой, но отлично оборудвани и кадрово обезпечени регионални центрове – държавата продължава да поддържа десетки малки, полупразни и технологично изостанали структури.

„Нашата здравна система е така устроена, че се плаща за клинична пътека. Клиничните пътеки са остойностени по най-различен начин – започват от 500 евро и могат да стигнат до 25 хиляди евро. В тези клинични пътеки не влиза лекарският труд, въобще не е остойностен – не само на лекарите, а и на санитарите, медицинските сестри и т.н. Влизат лекарства, леглоден, храна и така нататък“, обяснява проф. Велизарова.

Тя подчертава, че клиничните пътеки не са актуализирани спрямо инфлацията от години, докато цените на медикаментите и консумативите растат непрекъснато.

„Какво се получава? В болниците, в които се лекуват най-тежко болните – виждате „Св. Георги“, „Пирогов“, Александровска болница – след като фактически ние не можем да изхвърлим един болен, независимо че му е прекъснала клиничната пътека, оттам нататък ние плащаме от джоба си, за да го лекуваме. Така се натрупват дълговете. Колкото по-тежко болни приема една болница, толкова вероятността да задлъжнее е по-голяма.“

Тези заведения масово страдат и от липса на персонал. Лекарите и медицинските сестри застаряват или емигрират, а системата оцелява чрез претоварване на останалите кадри.

„Основният проблем е, че кадри няма. В момента една сестра работи на три места, да не говоря за младите лекари, които работят поне на две места, за да имат нормален стандарт.“

Тъй като по закон болниците в България са регистрирани като търговски дружества, тяхното оцеляване зависи изцяло от броя преминали пациенти. Системата на финансиране чрез клинични пътеки роди и масовата практика на свръххоспитализации.

Проф. Велизарова обаче прави важно уточнение – според нея проблемът не е толкова във фиктивните пациенти, колкото в самия финансов модел.

„Не мисля, че това е масова практика. Да, има много хоспитализации, но това е единственият начин да се издържа една болница, защото такава ни е здравната система. Както ви казах в началото, ние трябва да имаме много болни, за да имаме пари за заплати. Ако болницата е празна, тя фалира.“

По думите ѝ в България липсва реална оценка за ефективността на лечението. Според нея решението е радикална реформа и преструктуриране на цялата болнична карта.

„Ако се направи както в други държави – да има 6 или 8 огромни многопрофилни болници, в които да има всичко от А до Я, да могат да бъдат обслужвани болните, без да идват в София, а в отдалечените места да има спешна и неотложна помощ с еднодневен стационар, профилирани екипи, хеликоптери и т.н., тогава няма да има 460, а 80 болници. Тогава ще има пари за всичко.“

Контрастът в днешния ден е поразителен. От една страна държавата налива милиони, за да покрива просрочените дългове на фалиращи структури и рискува да загуби други 56 милиона евро по външно финансирани проекти заради тригодишно забавяне. От друга страна проектът за Национална детска болница отново е блокиран, а напредъкът е определен от самото министерство като „минимален“.

Проф. Велизарова е категорична, че причината не е административна, а системна.

„Няма желание за такава болница и ще ви кажа защо. Защо да има една Национална детска болница, като може да има 15 или 20 или 30 детски клиники? Всяка една от тези 30 си има началник, шефове на отделения и така нататък.“

„Много отдавна у нас не се гледа качеството на здравеопазването“, допълва проф. Велизарова. „Нужно е да има кардинални промени в здравеопазването. Трябва нов закон за лечебните заведения, нов закон за медицинските специалисти, нов закон за разпределение на финансите, закон за финансиране и стимулиране на медицинските кадри. Ние може да имаме и 200 хиляди болници, но ще започнат да затварят поради липса на кадри.“

„На този, който реши да прави реформа, му трябва политически гръб и волята да бъде оплют. Така че това е – нещата не са цветущи“, заключава тя.