Прекланяме се пред старци, които желаят да отнесат със себе си целия свят в небитието, само за да задържат властта си

В света се случват трагедия след трагедия. Атентатор се самовзривява в гръцка православна църква към Антиохийската патриаршия в Сирия. Иран и Израел са във война. На 400 км от нас бомби рушат жилищни сгради в Киев и Одеса, убиват цивилни граждани.

Междувременно, в България се занимаваме с гей паради, походи за семейството, шествия за вероучението, протести срещу еврото. 

Размахваме лозунги като „Битката за лева – последната битка за България“. Считаме това за връх на демокрацията. С широко отворени обятия прегръщаме различни идеологически наративи и се любуваме на тоталитарните режими. Прекланяме се пред старци, които желаят да отнесат със себе си целия свят в небитието, само за да задържат властта си. 

Ситуацията у нас напомня на слона в стаята, пред който упорито си затваряме очите. За сметка на това съсредоточено гледаме мухата на прозореца и спорим какви крила трябва да има тази муха и колко опасна е тя за „суверенитета“ на нацията ни. 

Не, заплахата не идва от някакъв вид „пълзящ“ или „розов“ европейски тоталитаризъм. Заплахата идва от това, че диктатурата се оказа за мнозина по-ценна от свободата. Идеологията стана по-скъпа от човешкия живот, партийната доктрина – от приятелството, а „руският“, „българският“ или „сръбският“ свят, скрити под маската на изкривено православие – от автентичното християнство. 

Най-опасното в информационната война днес е да ни убеди, че войните са нещо нормално (че дори са „свещени“), бежанците – заплаха за „националната ни сигурност“, еврото – за суверенитета, „Западът“ – за православието ни, а „джендърите“ – за „децата ни“. 

Търсим врагове, срещу които да се борим. Вместо да проявим гостоприемството, характерно за нашия народ, псуваме „тия украинци, които пълнят хотелите и не работят нищо“. 

Тази подмяна на ценности е по-страшна от всичко. Човекът, с когото не сме съгласни, е „враг“, „чужд“, „агент“, „предател“, „соросоид“, „копейка“. Превърна се в „етикет“. Във фейсбук коментар. В трол, когото да мразим. Във враг. Нищо чудно, че бомбите и смъртта не ни трогват. Загубените човешки животи (независимо дали в Газа, Сирия или Украйна), щом са някъде в неопределеното „там“ казваме, че „са си го заслужили“. 

Доскоро оставах изумена, когато виждах безразличие и студенина в погледа на хора, които мислех, че познавам. Които ми бяха близки. Лесно е да състрадаваме избирателно. И сурово да отсъждаме през екрана на компютъра кой какво „заслужава“. 

Войната може би е неизбежна. Апокалипсисът също. Но това не е важно. Важно е какво можем да променим в днешния ден. Борбата с дезинформацията, пропагандата и човеконенавистните идеологии си заслужава, независимо дали ще бъде спечелена. Заслужава си да останем хора, да не се превръщаме в автоматизирани машини, които разбират единствено от програмирани в тях понятия за „предател“, „враг“ и подобни пропагандни топоси.

Ще оцелеем като народ само ако запазим човечността си, обичта, състраданието, милосърдието. Само тогава. Не и с крясъци и насилие по площадите.