 |
| Петър Ванчев рецитира себе си |
Премиера на новата сатирична книга „Среща с Пушкин” на световния поет, живеещ в Хасково, Петър Ванчев, се проведе тази вечер в регионалната библиотека „Христо Смирненски”.
Малко покъснях за премиерата и докато изкачвах стълбите, дочух силни викове откъм читалнята. Помислих, че бият някого и щях да се върна, когато съобразих, че световният поет рецитира. Рецитира с цяло гърло, с апломб и въодушевление, както би могъл да рецитира единствено себе си.
Новата книга бе представена на публиката от поетесата Ели Видева. Те с Петър Ванчев са съхимници, в смисъл че са съавтори на химна на Хасково.
И понеже премиера на нова книга в Хасково не минава без Ели Видева, а в повечето случаи тя представя и авторите, то тя освен поет вече е и професионален представящ. Та реших, че вместо да пиша аматьорски текст, по-добре да публикувам нейното професионално похвално слово за Петър Ванчев. Тя го е кръстила по друг начин, но това е без значение.
Словото, прочие, четете по-долу.
Тодор Кръшков
Слово за Петър, Пушкин и Ерос
Явлението Петър Ванчев. Сублимат на българския национален генезис. То не беше "Педерастко време", "Пародии" и "Шоуто на Главчо Трифонов", появиха се "100 хиляди долара" в разкази, оповестена беше "Стъпката на Господ", че и стихопрозата "Временно безсмъртен". За пискюл е натрупал 7-8 пиеси, от които 2 реализирани. Много - ще кажете. Много - на душманите!
Според теорията на изкуствата, магията на творчеството е магия на възприятието и неговото художествено осмисляне. Характеризирайки фантазията и нейната роля за художественото творчество, Хегел твърди, че тя е способност на таланта. А една от най-големите тайни на изкуството е умението му да раздвижва емоциите и мислите, да мотивира поведението и на твореца, и на неговите реципиенти. Ненапразно Уйлям Бъроуз казва: "Литературата е необходима, за да предупреждава за опасности". Петър Ванчев прекрасно го знае и новата му книга "Среща с Пушкин" го доказва. Тя е разделена на четири цикъла.
В "Тъмна свобода" стиховете изглеждат само смешни. Но силната сатирична нотка ги издига високо над елементарния битовизъм. Петър Ванчев умее да извлича от простите неща в живота емоции, които оставят диря. Неговият "литературен пролетарий" с трон от щайга в мазето съзнава, че "тази държава е тъмна дъбрава", пита се "с гориво от плява къде ли ще стигнем", но добряшки заявява "Безценна е всяка човешка глава, макар да е куха, да мърда едва."
Стихотворенията в" Безмъртна слава" са израз на оригиналния талант на Петър Ванчев, на находчивият му, дори саркастичен поглед. Те не са мимолетни хрумвания, а изстрадан опит, резултат от тревожната му любов към живота. Привилегия е човек да повярва в себе си. Тогава, дори да няма нищо, той може да се осъществи.
Какво, че ориста на поета е:
"да го разстрелят многократно
и в Бъдното да продължи".
Той има Привилегията:
"... отново да говоря с Господ:
за пшеничното слово сред вселенския троскот,
за суховея в душата и леда във очите.
Като риба се мятам сред въртопа на дните.
Ала Господ се смее на наивника в мене
и ме Бял вятър вее в Петото измерение..."
Защото негов е "кинжалният поглед", който се забива в негативите на обществото. В поемата "Потомъкът на Орфей" лирическият герой разкрива колко примамливо прост може да бъде животът, ако съумеем да го разберем, да се радваме и на малкото.
" И заживях в кашон до стадиона,
чист въздух - кучките край мен!"
Автоиронията тук достига върха си - автогавра от най-чиста проба.
За мен върхът на този цикъл е стихотворението "Осмото тепе", посветено на Иван Николов, в което е разкрито най-съкровеното верую на всички истински български поети:
"Бях гений аз, но бях и никой
с душа във стих осиротяла."
"Животът е трагедия за онези, които чувстват и комедия за онези, които мислят - " разсъждава големия френски философ Жан дьо Лабрюйер. "За нашего брата сатирика това си е трагикомедия или болезнен смях през сълзи. В сатирата на Петър Ванчев болката е най-близкия спътник на разума, но понеже творчеството е страдание от висш пилотаж, авторът оперира с особено деликатна материя - собствената си същност. Изкушавам се да цитирам изцяло първото стихотворение от цикъла "Среща с Пушкин"
"Речен камък
В кроткото речно корито
всичките камъни
сякаш са вързани.
Само порой щом връхлита,
те разкъсват своите възли.
Рибите, скрити под тях,
бягат към своите къщи.
Някога камък аз бях,
днеска се в риба превръщам."
Върховна метафора на терзанията на Поета! Всичките 14 стихотворения са еманация на болката! Колко тъга и горест трябва да си събрал, за да помолиш "Големия смок трети мой син да ми стане"!
И великолепното стихотворение "Бяла икона", израз на огромната любов към майката. Посвещенията на Божана Апостолова, Мариус Куркински и приятелите Магдалена, Стефан и Камелия показват, че авторът чудесно влиза в чужда кожа. той ненапразно се пита:
"Нима е пред гибел Божият свят
и няма ангели оцелели".
и се сещам за едно стихотворение на Васил Сотиров, което завършва така:
"Няма нужда, проблесне ли брадва,
пак по навик да бъдем нащрек:
нарани ли те някой, се радвай -
значи той ти е близък човек!"
Тъжно! И ми се ще да извикам: "Болиш, Петре! Болиш ме приятелю!" Озаряваш ме със всичкото страдание на света. А озарението е състояние на духа на поета, в което той по магически начин обхваща минало, настояще и бъдеще. Но вдъхновението още не е озарение, а негова предпоставка. Корените на озарението са в подсъзнателния свят на твореца, свят в който е заложен миналия опит на индивида и на човечеството изобщо.
Така стигаме до най-обемния цикъл "Вдъхновението на Ерос”, където е очакваната доза непринуден смях, породен от гейзерите на бликащото остроумие на Петър Ванчев. С букет от еротични хуморески той праща татко Фройд троскот да яде. Гениалното четиристишие:
"Хубава си, дявол да те вземе!
и дано съм твоя дявол аз.
Срещу Господ ще изляза на сражение,
ако той застане между нас..."
още шества из лексиконите на българските тийнейджърки. Героите му са като в класическата басня - магарето от "Чифтокопитен свят", където:
"В литературните ливади
фъшкиите му са безчет.",
търтеите от пчелина, дето се юркат без да се сещат какво ги чака след онождане на Царицата. А любовните откровения са като черешката на сладоледа:
"Празни джобове - сиромашка любов!"
или
"Но само една малка Усойница
сърцето ми клъвна и каза умри"
и върховното послание към любимата:
"И проумей безспорната истина -
не съм само твой, а Световен Поет!"
Сатиричните стихове на Петър Ванчев носят специфична индивидуалност, художествено са защитени, изведени до степен на истинска литература. Те са и смешни, и тъжни, и мъдри, и хитри, и остроумни и приличат на иронични притчи. Стихът е песенен и чак ме е яд, че не мога да пея! Словото на Петър Ванчев демонстрира чувство за детайл за привидно дребните и незначителни неща, зад които всъщност е скрито голямото чудо на естеството, наречено Живот. Скрита, но ясно долавяща се вътрешна динамика оставя усещането за раздвоение между желанието да се намираш тук и сега, и да бъдеш навсякъде - хем да си пиеш виното с Маларме и Вийон, хем да се срещаш с Пушкин, хем да се пулиш на двойника си. В края на краищата, животът се разкрива в цялата си многопластовост на оня, който може да го срещне и има думите - да го изговори.
Сатиричният талан на Петър Ванчев не подлежи на никакво съмнение. Той гледа на света с насмешка, но и с очи на поет и създава от него свой свят. В последното стихотворение Явлението Петър Ванчев се опитва да ни убеди, че разни полуграмотници "ликвидираха едно явление".
Лъжеш Петре!
Лъжеш като брадат циганин! Явленията не умират, не могат да се унищожат, защото носят в себе си самия живот!
В едно интервю варненският сатирик Турхан Расиев споделя:
"За да имат хората вкус към изкуството, трябва изкуството да се поръсва с вкусни поправки".
В тази книга има всичко - сол върху рани, пиперчета в гърлото, бабини зъби за мерак, магарешки бодили за сърце и куп билки за ляк.
Да ви е сладко!
ЕЛИ ВИДЕВА
 |
| Професионалният представящ Ели Видева чете похвално слово за Петър Ванчев, той скромно гледа встрани |
