Ако има човек, който не е чувал за Стинг, това е някой, който в последните 34 години е живял в пещера или безнадеждно се завъртял в кръг пред входа на музикалната история. Гордън Съмнър без съмнение е един от най-известните артисти на нашето време, оставил ярка следа като фронтмен на английските пионери The Police, както и като соло артист с огромни успехи и завидно музикално наследство зад гърба си.
С увереност и харизма, присъща на един от най-популярните будисти на планетата, Стинг за трети път украси българската музикална сцена с уникално творчество, простиращо се на 3 десетилетия, през цялото време проправяйки си път през най-различни музикални течения, без да оставя зад гърба си една артистична изразност, която би била непосилна за музикант, който не е роден за голямата сцена.
На стадион "Георги Аспарухов" Стинг беше всичко, което българските му фенове можеха да си пожелаят да бъде. Той започна с класиката на Police Every little thing she does (is magic), поздрави публиката на български и отдаде заслуженото на Софийската филхармония, справила се повече от отлично със специално преправените аранжименти на парчета от старата школа като Roxanne, Next to You и King of Pain, както и с песни от по-късния период на англичанина, сред които If I ever lose my Faith и Englishman in New York, и завърши с последния най-комерсиален хит на британеца до този момент - Desert Rose, а бисът беше своеобразно завръщане към корените с Message in a bottle.
Шоуто беше прекъснато от 20-минутна почивка, обявена от Стинг отново на български, което подчерта респекта, който легендарният музикант демонстрираше през цялото време към феновете и към родните музиканти на сцената.
Още преди началото беше ясно, че концертът на Стинг ще е изпипан в професионално отношение, имайки предвид, че той си донесе техниката, така че това не беше изненада, нито направи впечатление толкова, колкото усещането, че певецът се чувства повече като част от едно цяло с останалите музиканти, отколкото като мега-звезда, която би могла да засенчи всички останали.
Стинг направи това, което се предполага, че правят наистина големите - накара хората да се усмихват. Накара хилади хора да слушат симфонична музика часове наред, което при други обстоятелства не би се случило никога. Представи се за пореден път като артист, който не се притеснява да експериментира с разнообразен звук, като артист, адаптиращ се по свой си начин към съвременната музика (ако се каже,че съвременната музика се адаптира към Стинг също няма да е грешно), като човек, който стои на сцената толкова естествено, все едно ще остане завинаги там.
Изпълнението на Стинг в София не беше само представяне на класата на суперзвездата, нито на професионализма на ветерана, а най-вече въпрос за харизма, която определя Стинг като артист със собствена визия, която не само, че се променя успешно във времето, но и привлича все повече почитатели към творчеството му.
