4 декември2013 г. С Ивайло Трифонов - един от създателите на СДС и началник на канцеларията на президента Желю Желев (1990-1997) - отиваме в Института по социология на столичната ул. „Московска“ 13. Преди 24 години - на 7 декември1989 г. - там в малка заседателна зала на втория етаж е основан СДС. Първата опозиция на компартията в България, управлявала десетилетия наред с власт, гарантирана й от конституцията. В залата, където някога са приети първите документи на СДС и е избран първият председател - д-р Желю Желев, Ивайло Трифонов открива незначителни промени, въпреки че изминалите години не са никак малко. Преди масите били наредени във формата на буквата П, иначе всичко си е така, както е било. През 89-а залата не била препълнена, десетте организации, учредили СДС, били с по двама представители, за всеки имало място. Директор на института тогава бил проф. Кръстьо Петков, а негов заместник - проф. Георги Фотев. Тъй като Кръстьо Петков бил в чужбина, разрешение за ползване на залата дал проф. Фотев, а съгласието издействал Петко Симеонов, социолог и бъдещ шеф на синия предизборен щаб през 1990-а. Дотогава неформалите и групата около д-р Желев се събирали на други места - в жилището на първия говорител на СДС Георги Спасов близо до пазара „Ситняково“ в София или в библиотеката на Историческия факултет на СУ. На 4 и 5 декември1989 г. учредителната декларация на СДС вече била обсъдена. На самия 7-и преди обяд събранието минало стегнато,нямало спорове и бурни дискусии
Заради нашумялата си книга „Фашизмът“ д-р Желев бил естественият лидер на прохождащата опозиция и бил гласуван без възражения за председател на НКС на СДС.
„Получи се малко комично, но изборът на д-р Желев стана в негово отсъствие, защото по същото време той заедно с още няколко представители на Клуба за гласност и демокрация бе извикан на среща с Андрей Луканов, Добри Джуров, Георги Атанасов. Когато Желю им казал, че в този момент се създава СДС, те били изумени“, разказва Ивайло Трифонов. В автобиографичната си книга „Въпреки всичко“ д-р Желев също припомня срещата с комунистическите водачи, свалили Тодор Живков, и тяхната реакция:
Те онемяха
Имах чувството, че ако на масата беше избухнала бомба, не щеше да произведе такова впечатление, както казаното от мен. Пръв се съвзе Луканов и започна да ни увещава: „Ама защо трябва да се правят такива работи… Нали трябва заедно да работим за демокрацията…“ „Където нашите цели съвпадат, ще работим заедно, но където се разминаваме, ще воюваме помежду си. В края на краищата ние сме опозиция, вие сте управляващи“, отвърнал д-р Желев.
Разтревожени от случващото се на улицата и от чутото в кабинета, комунистическите лидери отправили някои предупреждения. Ген. Добри Джуров - да не се заиграва опозицията с армията, Атанасов - да не се връщат имената на българските турци, тъй като било опасно. С ген. Джуров опозиционерите се съгласили, с тогавашния премиер Атанасов - не. Вечерта на 7 декември Секретариатът на ЦК на БКП пуснал обръщение до първичните партийни организации с новината, че в страната се надигат „тъмни и реакционни сили“, готови за „денонощен натиск и унищожаване на комунистите“.
По онова време интернет и опозиционни медии няма, новината за създаването на СДС била съобщена на пресконференция привечер в хотел „София“ (днес „Радисън“) срещу парламента. Тя била подета от чуждите радиостанции, „Свободна Европа“ изчела цялата учредителна декларация. Чак по-късно - през февруари1990 г., в. „Демокрация“ я публикува в първия си брой.
„Преди пресконференцията намерих Георги Спасов и му казах: „Като четеш съобщението, не споменавай, че учредяването е станало в Института по социология, за да си нямаме неприятности.“ Георги каза „добре“. Стоях в навалицата, а той още в самото начало изпраска и института, че и адреса му. След пресконференцията хванах Георги Спасов - защо ни спомена?! А той се надул, изпъчил гърди, пафка с цигара и ми вика: „Ти нищо не разбираш от история!“ Спасов май е имал право. Създаването на СДС обръща историята на България в следващите години. Според Петко Симеонов създаването на опозиция, независимо дали това е СДС, било неизбежно.
Според Ивайло Трифонов до основаването на синия съюз се стига естествено, след поредица от събития. „Под влияние на перестройката на Горбачов започна жужене сред интелигенцията. На партийна конференция на СУ през1987 г. се чуха острокритични изказвания, а четирима бяха изключени от партията и уволнени“, спомня си Трифонов. През1988 г. в Дома на киното събира публика филмът „Дишай“ на Юрий Жиров, а след прожекцията е създаден Комитетът за екологична защита на Русе. Паралелно възниква правозащитното дружество на Илия Минев, появяват се и други неформални сдружения, през май1989 г. д-р Желев е уволнен от Института по култура заради създаването на Клуба за гласност и преустройство. Още през лятото на 89-а се обсъжда обединението на новите движения, в дните преди 7 декември за първи път се чува и името на съюза - Съюз на демократичните сили. На шега или наистина, основателите правели проби как звучи то, когато се скандира. Сторило им се добре.
Далеч по-късно тръгват митовете. Най-дълбоки корени пуска легендата, че БКП е създала СДС и че Държавна сигурност е дърпала конците на опозицията. „Намеса на Държавна сигурност до първите демократични избори не беше възможна. Ентусиазмът бе толкова силен, че подобни опити нямаше как да сполучат. Изненадата на Луканов, Джуров и Атанасов от създаването на СДС показва, че предателство нямаше“, казва Трифонов, който разделя демократите в три групи. Първата е от идеалисти наивници
втората - от кариеристи, третата - от агентите. „Деструктивната роля на агентите се прояви след първите избори и преди вторите, когато една радикална върхушка изгони от СДС социалдемократите на д-р Дертлиев и николапетковистите. Като резултат СДС изгуби 12% през 1991 г.“, твърди Трифонов.
Кои твърдят, че комунистите са създали СДС - този въпрос задава и д-р Желев в спомените си. Неговият отговор: хората, които страдат от синдрома „гроздето е кисело“, като лисицата, която не могла да го стигне; аутсайдерите, които не са участвали нито в неформалните организации, нито в създаването на СДС, а са се присламчили едва когато процесите в Източна Европа са станали необратими.
През декември1989 г. д-р Желев имал любопитна - пак от гледна точка на историята - среща в сладкарница „Пролет“ с „мъж с черна къдрава коса и матов шлифер“. Предлагал на СДС икономически екип с компютри и база данни, но срещу заплащане. Като разбрал, че в съюза са бедни като църковни мишки, заявил: „Е, когато ще можете да плащате, тогава…“
От книгата на д-р Желев се разбира кой е мъжът - бъдещият премиер и лидер на СДС Иван Костов. По същото време друг мъж с къдрава коса и матов шлифер срещнал синия лидер и му предложил безплатни консултантски услуги от името на СДС. „За себе си нищо не искам“, казал адвокатът Александър Джеров.
Разни хора, разни истории.
***
Само три дни след 7 декември в София и в редица български градове - Варна, Пловдив, Монтана, Габрово, Благоевград, Казанлък, Хасково, Плевен, Сливен - се провеждат първите митинги, на които вече се скандира „Се Де Се!“. В отговор на 13 декември БКП прави митинг пред БНБ в столицата, където стрелите са насочени към синия противник. На 14 декември е живата верига около Народното събрание, където гражданите настояват за отпадането на член първи от конституцията за ръководната роля на партията. Битката за властта между сини и червени наистина започва.
Кой уби синята идея
След възторга и победите дойдоха партизанщината и корупцията
Георги Марков
Съюзът на демократичните сили се роди в борбата за демокрация на 7 декември1989 г. В него членуваха създадени в периода на перестройката дисидентски формации и исторически партии, възстановили дейността си след 10 ноември1989 г. За няколко месеца СДС се превърна в мощно антикомунистическо движение на милиони безпартийни, които бяха в група „Б“ на живота при социализма. Повечето от тези хора изпитваха алергия от думата „партия“ и не се записваха в организацията на коалицията, а носеха значките „СДС“, пълнейки улици и площади по шествия, митинги и бдения. Всъщност тези хора бяха двигател в битката комунизъм или демокрация. В навечерието на четвъртвековната ни демокрация историята на СДС може да се определи с два периода: славен и безславен.
Славният период
СДС набра сили само дни след учредяването си. Първото скандиране по софийските улици на трите магически букви бе още на 14 декември1989 г., когато хиляди софиянци подкрепиха живата верига на студентите около парламента с искане за отмяна на чл. 1 от конституцията, утвърждаващ ръководната роля на БКП в обществено-политическия живот на страната. Тази първа спонтанна проява на софиянци бе началото на промяната и едва не доведе танковете. На 25 февруари1990 г. СДС проведе величествен митинг на пл. „Демокрация“, а основен оратор на стълбите на БНБ бе проф. Александър Чирков, който нарече България обрулена страна. Хората се катереха по мавзолея и викаха „Мумията вън“.
На 2 март1990 г. студентите проведоха грандиозно шествие, водено от Емил Кошлуков и Васил Петров. На бул. „Витоша“ пред ул. „Солунска“ светофарът ги спря и от прозореца ги посрещнах с първия плакат „СДС“. Те искаха премахване на комунистическите символи, премахване на официалните дотогава празници 9 септември и 7 ноември, разпускане на партийните организации по месторабота. Уникално бе 500-хилядното бдение със свещи на Великден през1990 г., водено от стълбите на бившия царски дворец от отец Христофор Събев. Уникалната снимка със стотиците хиляди свещи в полунощ бе запечатана на предизборен плакат.
Паметна ще остане срещата на д-р Желю Желев с интелектуалци в препълнената зала „Универсиада“, когато синият лидер обяви, че СДС не се бори за Купата на Съветската армия, а за властта, да промени България. В този период можем да отбележим и страхотните песни за демокрация, които станаха нов жанр в музикалното ни изкуство. На 30 май1990 г. над 30 000 млади хора преляха на стадион „Академик“, за да чуят „Развод ми дай“, „Времето е наше“, „Вдигни очи“, „Аз не съм комунист“, „Утре започва от днес“, „Последен валс“ и др.
Кулминацията бе величественият митинг на СДС в навечерието на първите свободни избори на 7 юни1990 г. на Орлов мост. Той заля световния видеообмен.
За разлика от Полша, Чехия и Унгария бившите комунисти обаче спечелиха, и то с абсолютно мнозинство, първите демократични избори за Велико народно събрание: причини много, но една е основна. Големият страх в провинцията - извън столицата се бяха събудили само Пловдив и Варна. От извънпарламентарна СДС стана парламентарна опозиция, която направи толкова интересни дебатите в парламента, че хората не ходеха на кино, театър и мач, за да ги гледат. В лятото на 90-а студентите се разбунтуваха в цялата страна. Създаде се Градът на истината, протести принудиха президента Петър Младенов да се оттегли заради лъжата, че не бил казал думите танковете да дойдат (на 14 декември1989 г.). В края на ноември същата година стачката на синдиката „Подкрепа“ стана общополитическа. София бе парализирана. Спряха и самолетите. Падна правителството на Луканов, при което хората припадаха по опашките, без да знаят дали ще могат да си купят дори аспирин.
Така се стигна до първите победи. На 13 октомври1991 г. за първи път след половин век БКП бе победена на избори. В този ден СДС спечели и кметските избори в почти всички големи градове на страната, а в София, Пловдив и Варна - от раз. Месеци след това дойде и кулминацията. На първия пряк вот за държавен глава д-р Желев стана президент с рекордна и до днес подкрепа от 2 млн. и 838 хил. гласа. България бе извадена от международната изолация. Запразнувахме най-светлите християнски празници официално. Бе извършена най-успешната реституция по времето на синьото правителство на Филип Димитров. По мой законопроект бяха върнати 25 хиляди магазинни помещения на собствениците им. Страната ни бе приета в Съвета на Европа на 7 май1992 г. Сините загубиха властта, но след второ катастрофално социалистическо управление, при което доходите ни станаха три долара, отново се наложи да спасяват страната. Правителството на Иван Костов получи най-голяма парламентарна подкрепа. СДС имаше нов президент - Петър Стоянов от новата вълна сини политици. Неговото служебно правителство с премиер Софиянски започна реформи, за да може кабинетът „Костов“ да вдигне България на крака. България окончателно скъса с комунизма.
Безславният период
СДС се разболя от болестите на властта - партизанщина, корупция, вътрешни междуособици. Напълни се с посредственици. Вождовете не се разбраха накъде да насочат идващото Величество и загубиха закономерно парламентарните избори от чудото Цар. След това и президентските. Две знакови фигури, бивши премиери, си направиха собствени партии (Стефан Софиянски създаде ССД, Иван Костов - ДСБ, б.р.). Разбиха СДС на парчета. Сините бяха изтласквани от всичките власти - Конституционния съд, съдебна власт, местна власт. Обявено бе, че Петър Стоянов не е нашият президент, и получихме „нашия“ - Първанов. Един бивш премиер гласува за друг свой син колега с отвращение. Вестникът на Командира кръсти Надка с обидно име на птица в същата рима. По едно време някакви момчета, повярвали си, че са лидери, се гордееха с Плевен като със синя крепост. Зеленогорски се оказа последният мохикан.
Днешният рожден ден на СДС е по-скоро панихида. За първи път партията е извън парламента, тя просто почина. На последните избори милионите избиратели се стопиха и се сведоха до комичните няма и 50 000. СДС не бе убито - нито от Съветската армия, нито от службите, чужди и наши. Нито от бежанците, нито от царя. Нито от Бойко, който просто запълни пространството и започна да побеждава БСП на всички възможни национални вотове. СДС се самоуби - заради егоцентризма на шепа лидери, станали известни на гърба на СДС, а и богати на същата основа. За тях синята идея мина не през сърцето, а през джоба.
Днес сините ликвидатори се правят на реформатори. За да влязат в следващия парламент, те се съюзяват с вицепремиери от тройната коалиция, отломки от НДСВ, с ДПС депутати, гласували до дупка с комунистите, а за да е пълен карашъкът, се омотаха и със зелените, най-необичаните от десните избиратели в Европа.
В България няма народен съд, но убийците на синята идея бяха осъдени от гласа народен и божи на избирателя.
курундилев