От х:

Днес в x:

Тоска Атанасова за разликите и приликите по време на протести и коронавирус в живота на обикновените французи и българи

    Тоска Атанасова е 41-годишна жена от Първомай, която живее повече от 10 години във Франция, в град Тур, на около 200 км от Париж. Има семейство с деца на 5 и 8 години. Всяка година се връща в  България, за да се види с родителите си. Днес се съгласи да разговаряме за общото между България и Франция – за протестите, коронакризата, как са се справили там и тук, има ли на какво да научим французите.

    Теодора Кирякова: Не носите името на съпруга си?

    Тоска Атанасова: Да, защото нямаме брак. Във Франция има едно средно положение, което в България все още го няма. Не живеем на семейни начала, но не сме и сключили брак,но имаме друг вид договор и всичко е както при брака, но аз не нося неговото име – плащаме общи данъци, имаме задължения и облекчения както при семейство, но не сме подписали.

    Т.К: Партньорът Ви Никола е жандармерист. Във Франция дълго време имаше протест на „жълтите жилетки“ и Вие така да се каже бяхте „от другата страна на барикадите“. Интересно ми е какво беше отношението Ви към този протест и има ли място за сравнение с настоящите протести в България?

    За протестите в България разбрах чак когато дойдох тук. В столицата Париж имаше много протести. За мен те бяха много негативни. Не бях съгласна с начинът по който се правиха – там се чупеше, крещеше. Според мен не може да се протестира по този нецивилизован начин. В България видях, че има хвърлени яйца и домати, тук също викат, но това е далече от начина по който протестираха във Франция – унищожиха се паметници, бизнеси, собственост. „Жълтите жилетки“ създадоха много лош имидж на Франция. Мъжът ми участва в охраната на протеста 2-3 пъти. В Тур нещата бяха доста по-спокойни. Иначе аз знам какви са рисковете на работата му и знам, че е имало много по-страшни моменти от тази стачка. Имало е случаи когато е заплашван с нож, с оръжие и това е много по-страшно.

    Т.К: Да се опитаме да направим паралел между ковидкризата в България и във Франция?

    Да ви разкажа как научихме и как започна при нас социалната изолация. При нас всичко започна на 16 март. На 13 март имахме събиране на семействата на жандармеристите, които живеем в един квартал. Нарича се бригада. Бяхме над 50 човека, много се говореше за коронавирус, но никой не вярваше и не знаеше до къде може да се стигне и че ще бъде толкова строга социалната изолация. И изведнъж на 16 март ни беше наложен режим при който не може да се излиза навън, с изключение случаите, в които имаш 5 причини за това. Но за да излезеш трябваше да имаш декларация с подпис, с посочена причина и часа, в който си излязъл: Можеш да отидеш на работа; да спортуваш или да изведеш деца на разходка до 1 час, като препоръчваха да е близо до дома; да пазаруваш, но можеше да е само 1 член на семейството, да отидеш на лекар, след като си се опитвал да проведеш консултация по интернет; последната и най-експлоатирана причина беше да заведеш детето да бъде гледано само ако в семейството, в което и двамата родители работят на терен.

    Т.К: Какво се промени през това време?

    Това, което веднага направи впечатление е, че започнахме да пазаруваме много повече – всички си бяхме вкъщи и трябваше да се готви по 3 пъти на ден, не се хранехме навън и това веднага се забеляза.  Но сериозно - това време за нас беше много положително – бяхме заедно с децата дълго време. Трябваше ни период на адаптация, но след това семейството ни се почувства много по-сплотено и силно. Но за някои беше трудно. За хората в малки апартаменти и с деца им е било невероятно трудно.

    Т.К: Вие имате дете в предучилищна възраст и дете във втори клас.

    За малкия – Томà - всичко беше много подредено, изпращаха им малко задачи, но бяха много интересно представени и за децата беше забавно. С него почти не съм се занимавала. При дъщеря ми обаче съвсем не беше така. Мога да споделя, че 2 часа и половина на ден да работиш със собственото дете е много трудно – то не е концентрирано и мотивирано както в училище, понякога проявява капризи, иска да гледа телевизия и това е мнението на много други майки. На 16 март, когато започна карантината нашите деца вече 2 седмици не учеха в нормална обстановка, защото учителката им беше в болнични. Те бяха разпределени в няколко други класа и когато бяха наложени ограниченията те се прибраха без учебници и чанти – не е имало кой да им ги даде. Не получавахме никакви новини, не знаехме какво трябва да се учи, нямахме програми. Други родители споделяха, колко добре е организирано всичко при тях, а ние не знаехме какво да правим. След това учителката ни се разболя от коронавирус и ние на практика започнахме да получаваме насоки едва през последните три седмици преди 2 юни, когато децата вече можеха да ходят на училище. При по-големите ученици е ползвана платформа за преподаване. Всяко училище имаше свой метод за обучение и комуникация.Ние получавахме информация и уроци по имейл. Информацията беше обемна и имаше работа за повече от 5 часа на ден, което е невъзможно за дете като Маева. Аз бях много мотивирана и детето ми научи материала за периода, който липсваше училище.

    Т.К: Казвате, че след 2 юни децата са се върнали в училище?

    Предварително, родителите попълниха декларация дали са съгласни децата да се върнат на училище. В зависимост от броя на децата, бяха разпределени на групи от 10 деца и това определи дали децата могат веднага да започнат училище или ще го посещават през седмица или през две. Отначало имаше малко деца и в продължение на 2 седмици Маева ходеше всеки ден на училище. След това дойде 2 юни и всички родители пожелаха децата им да са на училище. Тогава разделиха класа на 3 части и всяка седмица се сменяха по 10 деца на училище. При Томà бяха разделени още от началото – там всички родители поискаха децата им да тръгнат на предучилищна градина. Преди това получихме снимки, на които се виждаше, че на всяко дете е осигурен 1 квадратен метър с масичка и столче, за да се ограничи контакта с другите деца и това е било разрешеното за движение в клас място.

    Т.К: Как бяха компенсирани хората, които не можеха да работят по време на коронакризата.

    Тези, които работеха на място или от вкъщи си получаваха заплатите. Тези, които бяха временно без работа или в неплатен отпуск получаваха от държавата 80% от заплатата си до 2 юни. Исках да кажа и още нещо интересно за корона изолацията. Отначало хората не приемаха сериозно всичко, което се случваше. Мнозина се опитваха да нарушават правилата. Николà два месеца имаше за задача само да глобява хората. Никак не му беше приятно, но го правеше, защото някои прекаляваха. Първата глоба беше 150 евро, след това 300 евро, а третото глобяване беше много драстично. За 10 дена всички бяха дисциплинирани и улиците опустяха. Друго, което беше парадокс, е че когато имаше недостиг на маски, на нас ни обясняваха, колко не са важни и как не могат да ни предпазят. А след това станаха задължителни. Сега пак са задължителни дори и навън. Направи ми впечатление, че в България реагираха много по-бързо. Първите няколко седмици съпругът ми работеше в контакт с хората и без маска. След това вече трябваше да е не само с маска, но и с шлем.

    Т.К: Ами ето – казвате, че тук сме се справили по-добре, а във Франция Ви харесва повече?

    Работата ми като преводач ме среща с много българи. Много е тъжно да ги гледам как идват на сезонна работа да вършат нещо, което могат да правят в България, но идват защото са много по-добре платени. Във Франция здравната системата е много добра, а 3 месеца работа с договор осигурява ползването на здравната и социалната система. Има страшно много асоциации, които помагат на чужденците. 70 български семейства получиха домове, благодарение на тях. Други осигуряват храна за седмица – брашно, олио, захар, плодове …– всичко най-важно. Повечето българи се адаптират, научават езика, работят много и не чакат помощи. Българите сме горди хора и не чакаме подаяния.

    Т.К: Какво виждате когато се връщате в България?

    Тук се връщам най-вече, за да се видя със семейството си. Ако трябва да почиваме обаче ще избера Корсика. Но сме решили, че някога ще дойдем на българското Черноморие.

    Т.К: Има ли нещо българско, на което сте научила французите?

    На нашата маса често има бяло саламурено сирене и знам, че е така защото аз го обичам. Французите никога не биха вечеряли диня със сирене, но покрай мен им хареса. Но за съжаление те го възприемат като гръцко ядене. И сиренето е често в гръцки кутии. Кухните ни са много близки и те мислят, че всичко, което предлагам е гръцко. На децата не съм  показвала обичаи, но те знаят как сме празнували тук 8 март. Там има ден на майката, на бащата, на бабата, на дядото, но не празнуват Ден на жената. Сега се замислям, че вече са достатъчно големи и мога да им покажа какво е мартеница или сурвачка.

    Т.К: Ще проговорят ли Вашите деца на български?

    Да- това е моя грешка. Ако трябва да посъветвам някого бих му казала, че трябва децата да научат български от много малки. Моите деца имат желание, но някак закъснях с това. Отначало ми беше неудобно в семейството да говоря на български. Освен това Маева проговори много късно и имахме притеснения дали изобщо ще проговори. С Томà също закъснях и когато започнах да му говоря на български той се разплака. Но децата знаят „Зайченцето бяло“. Това, че децата ми не знаят български е моята голяма грешка – сега им е трудно в България и родителите ми не могат да общуват с тях. Не се срамувам да го призная, но мисля, че ще я поправя.

    Facebook коментари

    Последни новини