38-годишната Диляна Сивова от Хасково чу днес първия учебен звънец за 24-ти път. Не, тя не е особен случай, тя не повтаря и не е от тези, за които, поради мързеливостта им и отказа да се потрудят в час, подхвърляме фразата “вечният ученик“.

12 пъти възпитаничката на хасковското спортното училище е пристъпвала на 15-ти септември прага на школото в собствения си ученически живот. Вече със сребърни нишки в косите тя мина под звуците на школския звънец днес за последен-12-ти първи път заедно и със сина си Иван.

Редом с 19 години по-малките от нея момичета и момчета от изкласяващия випуск на СОУ “Св. Паисий Хилендарски", Диляна седна  до по-малкия от двамата си синове на чина с лист и химикалка в ръка.

Тя е другото лице на 15-ти септември- отвъд еуфорията, но много вътре в символиката на този ден.

Точно преди 19 години Диляна мечтаела да тръгне по своя път на развитие и да продължи да се занимава с гимнастика в Националната спортна академия, когато е споходена от огромната радост, че ще става майка. Три години след като синът им Иван вече е част от живота им, със съпруга си чуват диагнозата:момчето е епилептик, има и лека форма на умствено изоставане.

Въпреки осъзнатите трудности, на майката и през ум не й минава да изостави детето си, а напротив -решава, че ще му помага да се развие и да се образова.

Така вече 12 години майка и син са все заедно на първия учебен ден. Скромната Деляна влиза в учебния кабинет и първата й работа на 15-ти септември е да запише седмичната програма. Помага на сина си и за уроците през годината и се радва на съвместните им успехи, защото след много усилия вижда момчето си щастливо, макар и уморено понякога.

Дванадесетокласникът Иван е сред 50-те ученици с различни заболявания и двигателни затруднения, които учат в училище Паисий - едно от малкото в страната с изградена инфраструктура и обучен педагогически персонал, с ресурсни учители и психолози.

Диляна разказва, че синът й ходи с огромно удоволствие на училище и дори когато е с настинка, Иван не се отказва да влезе в час. А това, че е сред останалите тийнейджъри на негова възраст, а не изолиран в специализирано учебно заведение, го стимулира да изгражда нови и нови умения, които ще са му полезни в живота.

С течение на годините съучениците му са се научили да приемат него и другите две момчета с увреждания в класа като равни.

А според Диляна през последните години българите като общество са направили огромна крачка към това да приемат спокойно, без резерви и наравно различните хора.

„Само още малко трябва, и то трябва да дойде като възпитание в семейството. В разговорите на родителите с децата им още докато са малки  за това, че ако някой от връстниците им има особени потребности, то той не трябва да бъде отхвърлян, а напротив - да му се помага и да бъде напътстван. Никой не е застрахован, че утре „различен“ няма да е неговият наследник. Затова трябва да получим уроците си по толерантност още в най-ранна възраст.“ Това е напътствието на Диляна след последния първи училищен звънец в живота й.

Красимира Славова