86 години след Крайовския договор: Как България си върна Южна Добруджа без война и защо този успех остана в периферията на националната памет

Връщането на Южна Добруджа към България през 1940 г. е единственият случай, в който страната ни успява да възвърне изгубена територия, в следствие на катастрофалните войни през ХХ в. С Крайовския договор обаче хиляди българи са принудително изселени. Днес събитията остават маргинални в публичното възприятие и в историографията.

Добре известен факт е, че България се нарежда на страната на губещите в Междусъюзническата война, както и двата световни конфликта. Това причинява две национални катастрофи, част от които е и загубата на Добруджа. Провалът и във Втората световна война води до цялостна смяна на режима в страната и на геополитическата ѝ ориентация. На този фон са малко събитията, които могат да се смятат като безспорни национални успехи за България през ХХ в. Определено такъв факт е обявената независимост през 1908 г., която легитимира страната в международните отношения. Заслужено, днес тази независимост е сред официалните празници на републиката.

Връщането на Южна Добруджа от своя страна, също е мащабно събитие. То става на 7 септември 1940 г. с подписания в Крайова договор между България и Румъния. 27 години по-рано Южна Добруджа е анексирана от Румъния според Букурещкия договор от 1913 година – едно от двете споразумения, с които се слага край на катастрофалната за България Междусъюзническата война. Крайовският договор носи не само символна легитимност, като независимостта, а директно променя съдбите на едно население, наброяващо над 300 хиляди души. В рамките на страната се завръща не само най-плодородната житница, но и големи градове като Добрич и Силистра, както и черноморските пристанища Балчик и Каварна.

Без случилото се в Крайова в наши дни тези градове щяха да са част от румънската държава. Събитията от 1940 г. са безспорно достижение на българската дипломация, която търпеливо изчаква подходящия момент, намира баланса между Великите сили и осигурява подкрепа не само от Германия и от СССР, които са пряко заинтересовани от преразпределение на териториите на Балканите, но и от Великобритания и САЩ. България настоява връщането на Добруджа да се подпечата с договор с Румъния, който да се подпише преди пълното разразяване на големия световен конфликт, защото вече има горчивия опит от Първата световна война на обещани и завзети, но след това върнати територии. В същия момент Унгария си възвръща обширната област Северна Трансилвания от румънското кралство, но го прави чрез немски арбитраж, който трябва да бъде потвърден след края на войната. В крайна сметка това не се случва и Трансилвания отново е румънска след 1947 г.

С други думи, Крайовският договор е успех на няколко нива, който трудно може да бъде сравнен с друго събитие от българската история през ХХ в.: стотици хиляди българи се връщат към родната си държава, българската територия е разширена с 7500 кв.км. площ, а икономическите и геополитически перспективи пред страната се променят с ключов достъп към Дунава и Черно море. На всичкото отгоре събитието е прието и потвърдено не просто от Румъния, а от всички Велики сили и се случва без война, по изцяло дипломатически път: много рядък случай за размирен район като балканския. И всичко това в началото на най-кръвопролитния световен конфликт. Това е и причината договорът от Крайова да не бъде преразглеждан при подписването на мирните договори след края на Втората световна война, нищо, че България е на страната на губещите.
Рядък национален успех

През 1940 г. България има своя рядък, много рядък национален триумф. „Стъпвам върху веригите на робството“, казва пред множеството в Силистра ген. лейт. Георги Попов, назначеният на 11 септември 1940 г. генерал-губернатор на Южна Добруджа, при навлизането на българските войски в града. Патосът е искрен, а поне за кратко, едно население, преживяло 27 години чуждо управление, културна асимилация, изземване на земи и етническа колонизация на румънско население в градовете и селата си, може да си отдъхне.

Интресно е какво пише Стефан Танев, тогавашният главен редактор на най-многотиражния вестник „Утро“, в дневника си. Той е за лично ползване и излиза от печат в наши дни, т.е. е лишен от всякакъв пропаганден момент или цензура, иначе характерни за епохата. :

„Незабравими ще останат дните на заемането Южна Добруджа от армията. Дни на възторг и на радостни сълзи. Добереш се до Варна и сякаш се почувствуваш в друг свят[…] 21 септември. Край границата, по шосето за Балчик, са се стекли селяни и селянки от околните села. Хиляден народ. Необикновена радост. Офицери и войници, украсени с пешкири и ризи, дарени от населението. Маса цветя. Сигурно в околните села не е останало нито едно цвете. Всичко това е спонтанно, непринудено. Не можеш да задържиш хората по селата. На граничната линия арка има опъната трикольорна лента, която генерал Попов трябва да пререже и войските да потеглят към Балчик.[…] Радостта на населението не се наемам да описвам. Плаках на няколко пъти. И много дни след това, винаги когато започвах да разправям за посрещането на нашите войски в Добруджа, винаги се разплаквах“.

Всички спомени на съвременници като Танев говорят за такъв искрен ентусиазъм, който поне за малко кара обществото да забрави проблемите на деня. А те не са малки: факт е, че към 1940 г. България е държава с авторитарно управление, в която партиите са забранени, а ролята на парламента е сведена до минимум. Започва да бушува бурята на Втората световна война, а разгарящите се из континента фашистки и квазифашистки настроения, предполагат нови големи преразпределения на картата на Европа. Не може да се отрече, че самият Крайовски договор става с подкрепата на нацистка Германия. Kъм този момент България е неутрална държава, а Хитлер иска да привлече в орбитата си както нас, така и Румъния. Въпросът е бил доколко добре България ще изиграе картите си, при положение, че само година по-рано нито Германия, камо ли Великобритания и другите победителки от Първата световна война, са планирали каквито и да било териториални промени в ущърб на Румъния. Самата Румъния е много ценна за бъдещите планове на Германия за Балканите – разполага с нефтени ресурси, по-голяма армия от България и има доста по-овластени пронацистки огранизации, готови да следват политиките на Фюрера.

Но България открива своята пролука след 26 юни 1940 г., когато СССР връчва на Румъния нота с искане за мирно предаване на Бесарабия и Северна Буковина. Активизира се и Унгария по въпроса за Трансилвания. Това дава възможност на България достатъчно ясно да наложи своите искания: щом ще има ревизия на границите на Румъния, ние също трябва да получим обратно Южна Добруджа.

Дори след 27 години румънско управление българският етнос преобладава значително над румънския в областта. Но това далеч не задължително води до справедливи териториални разпределения, както и самата България знае от предходни свои геополитически неудачи. Трябва да има ловка дипломация между Германия, СССР, Италия и Великобритания, за да може българските изисквания да се изпълнят. В лицето на тогавашния външен министър Иван Попов, фигури като дипломата Светослав Поменов, се намират хора, които са на висотата на момента. Не може да се пропусне и ролята на Цар Борис III, въпреки авторитарното му управление както на вътрешната, така и на външната политика на страната.

Обратната страна на медала

Румънците до последно искат да запазят поне Силистра и Балчик, първият град по стратегически, а вторият по сантиментални причини. Българите нямат намерение да отстъпят, но все пак някакви компромиси трябва да бъдат направени. В нашия случай това е да се приеме задължителна размяна на населението – българите от Северна Добруджа се изселват от Румъния, а румънците от Южна Добруджа се завръщат в родината си. Около 66 хиляди българи напускат домовете си и се заселват основно в Ю. Добруджа. Около 108 хиляди румънци тръгват завинаги в обратна посока.

Като всяко задължително изселване, и това се превръща в трагедия. Асен Кемилев, член на българската комисия по изселването, описва в спомените си различни драматични аспекти на преместването – разделянето на семейства от смесени бракове, семейната криза на идентичност, сбогуването с родна земя и материални блага, административния произвол, раздялата на влюбени. Има гигантски злоупореби от страна на граничните власти и от двете страни. Още тогава българските националисти протестират, че сделката е неизгодна за България – изселва се българско население, което е в Северна Добруджа поне от XIX в., докато румънските колонисти в Ю. Добруджа са съвсем пресни – настанени са след 1918 г. Пропуска се обаче нещо много важно, макар наличието на българско население, областта С. Добруджа никога не е била в пределите на българската държава. Още с Берлинския конгрес от 1878 г. Русия я дава на Румъния като компенсация за областта Бесарабия, която сама завзема. Оттогава С. Добруджа е зона на активна и, трябва да кажем, доста успешна румънизация. До такава степен, че областта реално никога не е била цел на българската външна политика, с изключение на кратък период по време на Първата световна война.

Максималисти и ястреби обаче винаги е имало, особено през 1940 г. Има ги и днес – чуват се гласове, че Крайова е повече трагедия, отколкото успех за българската дипломация. От гледна точка на „преселниците“, както остават в народната памет, това в повечето случаи е така, без значение дали са били българи или румънци. Но от гледна точка на държавната политика би било напълно нереалистично да се очаква, че през 1940 г. България е можела да получи цялата област Добруджа. Ако пък българското население беше останало в северната част, то по всякаква историческа логика, в наши дни щеше да е до голяма степен асимилирано.

Историческа маргинализация

Защо тогава се получава така, че макар Крайовският договор да е успех почти без аналог в българската история от ХХ в., днес споменът за него е маргинализиран? Връщането на Ю. Добруджа се отбелязва единствено локално, в самата Добруджа. В националната ни памет загубени войни като Първата световна присъстват с повече „героични“ спомени, отколкото реална победа като тази от 1940 г. Дори в академичен план, събитията от Крайова се коментират предимно локално в самата Добруджа. Едва миналата година, за първи път инициативен комитет организира голяма конференция в София, която да отбележи националните и международни аспекти на Крайовския договор, като участваха и гости от Румъния.

Как изобщо едно събитие влиза в паметта като триумф или бива маргинализирано? Дали влияе самата му историческа тежест или повече политическите обстоятелства, които го съпътстват? През март 1941 г. България влиза в Тристранния пакт и така става съюзник не само на нацистка Германия, но и на Румъния. Това кара българската дипломация да е доста внимателна и в условията на Втората световна война да не се припомня моменти като връщането на Добруджа, които може да изострят напрежението между двете държави. Крайова е триумфално представена в българската преса от 1940 г., но на следващата година почти отсъства като спомен. Тенденцията се запазва до 1944 г., още повече, че и България е във вихъра на войната и има по-належащи проблеми.

Събитията след септември 1944 г. са добре известни – и България, и Румъния стават социалистически държави и влизат в орбитата на СССР. Съюзници при нови условия, двете държави имат още по-малко желание да споменават Крайовския договор, още повече, че той е подписан от вече демонизираните предишни монархически режими.
Крайова се оказва неудобен успех: постигнат е от държава, чийто политически режим новата власт трябва да представи единствено като исторически провал. Не е нужно споменът за договора дa бъде забраняван, достатъчно е да бъде лишен от централно място в националния разказ. Не се отбелязват никакви годишнини от връщането на Добруджа, а споменът за румънското управление избледнява на фона на новото социалистическо преустройство на областта и на цялата държава. Ако някакви споменавания на събития от периода все пак има, те са за да отбележат дейността на български комунистически активисти като Дочо Михайлов, които според официалната памет в междувоенния период са се борили за правата и на българската и на румънската работническа класа.

През 80-те вследствие на засилващия се национализъм в цяла източна Европа, в България започват да се появяват академични трудове, които признават ролята на събитията от 1940 г., но без да ги превърнат в част от големия разказ за българската история.

Така политическата промяна след 1944 г. не променя границата, постигната в Крайова, но променя паметта за начина, по който тази граница е постигната. И така ни показва как една държава може да изгуби територия с война и да я върне с дипломация, но може и десетилетия по-късно да изгуби спомена за собственото си постижение.

В наши дни ситуацията е такава, че след години отсъствие от обществената памет, връщането на Добруджа в българските граници, както и 27-годишното румънско управление на областта, са много малко познати на обществото. Дори специализираната историография има да извърви сериозен път, за да изясни много от тогавашните реалности – трудностите на местното население, подложено на румънизация, специфичните румънски политики в областта, които не са задължително само негативни, дейността на лидерите на българското общество, които са се противопоставяли на новата власт или са се адаптирали към нея, било по национални или класови подбуди. Любопитно е, че за една загубена кауза, в каквато в крайна сметка се превръща Македония – знаем изключителни исторически подробности, а за единствената си възвърната територия допускаме огромни историографски бели петна.

Разбира се, историята като наука, а оттам и националната памет, са били винаги подвластни на политическите приоритети. А в политиката много често имагинерните каузи и символно конструирани конфликти са по-важни от реалните успехи. Дали обаче не е време драмата на добруджанското население от 1940 г., както щастието от връщането към българските граници, така и трагедията на преселниците, най-сетне да получи поне малка част от полагащото ѝ се място в историята?

Южна Добруджа не е просто върната територия. Докато други български стремежи са оставяли след себе си гробища, бежански колони и озлобени съседи, Добруджа се връща с взаимно признат договор. Крайова показва една България, която рядко си спомняме: търпелива, дипломатична, способна да разпознава момента и да защитава интереса си без война. Тъкмо затова 7 септември 1940 г. заслужава да бъде разглеждан не като регионална добруджанска дата, а като събитие от първостепенно значение за българската държавност.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Д-р Петър Добрев е гл. асистент в Исторически факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, както и в Института по история на БАН. Научните му интереси включват социалната история на Балканите, историята на аграрния въпрос, историята на Добруджа и революционните движения на Балканите.

д-р Петър Добрев*