„Цената е това, което плащаш. Стойността е това, което получаваш.“ (Уорън Бъфет) Справедливостта има своята относителна същност и не защото така ми се е приискало на мен или на някой друг. Просто усещането за справедливо отношение е лично възприятие, което трудно може да бъде определено математически. С голяма вероятност ще намерим и математически алгоритми, които ще ни помогнат да го опишем или поне да му придадем някаква научна обоснованост. Въпреки това резултатът едва ли ще бъде съвсем верен, а най-вероятно ще се окаже и съвсем неправилен. Цената на една стока или услуга се определя по определен механизъм и има своето цифрово изражение. Справедливостта обаче е отношение. Пазарът може с голяма точност да определи колко струва нещо, но не може да определи колко то заслужава. Точно тук е и противоречието в самото понятие „справедлива цена“. И тук напират въпросите, на които трудно ще отговорят смислено политици, икономисти, политолози, социолози и всякакви други специалисти – кога една цена е справедлива и кой всъщност определя това. Еднаквата цена невинаги е справедлива. Да поискаш еднаква жертва от хора с неравни възможности може на пръв поглед да изглежда равнопоставено, но по своята същност е дълбоко несправедливо. И ако се опитаме да поразсъждаваме в тази посока, ще видим, че най-скъпите неща най-често нямат цена. Достойнството, доверието, приятелството, времето и почтеността не могат да бъдат оценени в пари, макар понякога човек да ги „продава“ твърде евтино. Справедливостта зависи и от това кой определя цената. Силният обикновено има повече възможности да определя условията и го прави, а на слабия често не му остава друго, освен да ги приеме. Но справедлива ли е една цена само защото някой се е съгласил да я плати? Има цена, която плащаме ние, и цена, която плащат другите за нашите решения. Тогава икономическият въпрос се превръща в нравствен и трудно може да бъде обяснен само с числа, проценти, пазарни механизми и статистика. Парадоксът е, че най-несправедливата цена понякога е именно тази, която всички са се съгласили да приемат. Може би бихме били по-близо до справедливата цена тогава, когато и двете страни имат истинската свобода да кажат „не“. А днес едва ли винаги е така. Може би затова справедливата цена толкова рядко е справедлива. Цената измерва онова, което даваме, а справедливостта – онова, което остава след сделката: у единия, у другия и в съвестта на двамата. Понякога „справедливата цена“ е просто удобното наименование на постигнатия компромис. Фактът, че две страни са се съгласили, още не означава, че между тях е имало равенство, а още по-малко – справедливост. Днес търсим този справедлив компромис, за да удовлетворим поне публичните очаквания. За съжаление тези очаквания все по-често се свеждат до задоволяване на най-обикновените битови и жизнени потребности. Това едва ли ще бъде достатъчно, за да наречем постигнатото справедливо. Човек разбира истинската цена на някои неща едва след като ги загуби. И това не е от вчера. Тогава стойността вече не се измерва с онова, което сме дали, а с онова, което не можем да върнем. Вероятно никога няма да успеем да определим с точност колко справедлива е „справедливата цена“. И, бъдете уверени, едва ли това ще се случи и в бъдещото ни съществуване, защото абсолютно справедлива цена просто няма. Днес обаче сякаш сме попаднали във филмовата индустрия на Холивуд, където всичко е възможно, но невинаги е реално. Както гласи една мисъл, приписвана на Оскар Уайлд: „Има две трагедии в живота. Едната е да не получиш онова, което желаеш. Другата е да го получиш.“ Всъщност спорът за справедливостта е много стар. „На всекиго своето“ – *Suum cuique* – е принцип с древни корени. Още през IV век пр.н.е. Платон разсъждава в „Държавата“ върху справедливостта като състояние, при което човек не взема чуждото и не е лишаван от своето. По-късно тази идея намира своето развитие и в римската мисъл. При Цицерон срещаме формулировката *Iustitia suum cuique distribuit* – справедливостта отдава всекиму своето. Тацит пише *Suum cuique decus posteritas rependit* – потомството въздава всекиму подобаващата почит. Особена завършеност принципът получава при римския юрист Улпиан и впоследствие в *Corpus Iuris Civilis* на Юстиниан: *Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuere* – справедливостта е постоянната и твърда воля да се отдава всекиму неговото. А сред основните предписания на правото остава: *Honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere* – да се живее честно, да не се вреди другиму и да се отдава всекиму своето. Толкова векове по-късно въпросът всъщност остава същият. Какво означава „всекиму своето“, когато единият определя цената, а другият няма истинската свобода да я откаже? Какво означава справедлива цена, когато една и съща сума е дребна загуба за един и непосилна жертва за друг? Справедливо ли е онова, което сме се съгласили да приемем, ако всъщност не сме имали друг избор? Справедливостта трудно може да започне и да завърши с простата сметка. Цената може да бъде записана с число, но това не означава, че числото е справедливо. В крайна сметка остава въпросът кой какво е дал, кой какво е получил и дали и двамата приемат това за справедливо. Затова ще продължаваме да очакваме справедлива цена и справедливо отношение, макар двете невинаги да означават едно и също. проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ