Артист-вентрилоквист (от тези дето могат да говорят без да си мърдат устните и уж водят разговор с кукла с подвижна челюст, седяща върху коленете им), излиза за поредното представление на сцената и заедно с куклата си започва да ръси вицове за блондинки. Изведнъж от публиката се изправя представителна дама с платинено-руса коса и го прекъсва ядосано:
- Какво ви дава право, чрез обобщаващия образ на блондинката, да разпространявате сред хората порочното и с нищо необосновано мнение, за ниския коефициент на интелигентност на представителите на женския пол с коси по-светли от средно-статистическите?
Смаян от коректния и зададен с авторитетен тон въпрос, вентрилоквистът започва да мънка:
- Госпожо, съжалявам, но това ми е рабо…
- Вие не се месете, господине! Не споря с вас, а с мъничкия тъпанар на коленете ви!
В бара.
- Жалко, че те няма днес...
- Как да ме няма! Ето ме! Седя си до теб!
- Не... Няма те!
- Ама какви ги говориш! Ето ме!
- Искаш ли за пет кинта да ти докажа, че те няма?
- Хайде де!
- Значи, нали не си в Париж?
- Не.
- И в Ню Йорк?
- Не.
- И в Гватемала не си!
- И в Гватемала не съм.
- Значи си някъде другаде!
- Значи съм някъде другаде.
- Щом си някъде другаде, значи не си тук. Така ли е?
- Май че...
- Дай пет кинта!
- Няма!
- Що?
- Нали ме няма тук...