Вече два дни медиите и социалните мрежи са изпълнени с публикации по темата „МОН премахва модела „Парите следват ученика“. Човек от системата няма как да остане безпристрастен към опита на десетки „анализатори“ за пореден път, за да се занимава с проблем, който, от една страна, се представя пред обществото така, както с промяната ще бъде решен някакъв фундаментален проблем, а от друга – създава усещането, че новото ръководство на МОН се фокусира върху темата, която отдавна не би трябвало да бъде сред основните проблеми на българското образование. Старата мантра за премахването на „лошите“ делегирани бюджети и за въвеждане на задължителна мандатност на директорите безспорно звучи добре за хората, които са извън системата. За хората, които са вътре в нея обаче, картината е далеч по-различна. Има два въпроса, които бих искал дам коментар. 1. Да намалим модела „Парите следват ученика“ – но кого да следвате парите? Претендирам за авторство на системата на делегираните бюджети в България. Училището, което ръководих, беше първото училище със самостоятелен бюджет в България – още през далечната 1992 година. Последва моя доклад на национална конференция през 1994 г., проект по ФАР и пилотни общини през 1996 г., а през 1999 г. защитените дипломна работа на тема „Делегираните бюджети – необходимост и бъдеще за българското образование“. При въвеждането на системата от 1 януари 2008 г. също има активно участие като заместник-председател на комисията по образованието на управляващата тогава партия. Философията на модела беше ясна: ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ. Парите трябваше да бъдат в училището, а директорът и училищното ръководство да могат да ги управляват според реалните нужди и приоритети на конкретното училище, вместо за всеки период да се налага да се търси одобрение от местната власт, понякога се свържете с унижение. Най-голямата оценка за този модел според мен е фактът, че ако до 2007 г. ежегодно имаше по една, а понякога и по две национални учителски стачки, след 2008 г. такова вече няма. Причината е проста – парите са в училището и директорът и училищното ръководство могат да ги разпределят според приоритетите на училището. Първоначалният модел предвижда от определяне на стандарт за един ученик 80% да отиват в съответното училище, а 20% да се разпределят между първо училище на територията на общината от степенния разпоредител. За съжаление, общините в България нямаха необходим капацитет за прилагане на ефективен този механизъм и на практика отново се стига до разпределение, което по-скоро представляваше уравниловка. След това следва редица промени, чрез които МОН търси решения за различни фактори и се стремя към по-справедливо разпределение на средствата между училищата. Затова днес е важно да се знае нещо, което очевидно убягва на много от т.нар. анализатори: Елементът „Парите следват ученика“ отдавна не е единственият и водещ фактор при разпределението на средствата за училищата. Всяка община има своя формула, по която разпределя средствата за отделните учебни заведения, и този процес се изпълнява в съгласие с директорите на училищата. Поради това не мога да се съглася с твърденията на хората, които очевидно не познават системата и представят така, ако броят на учениците автоматично определя бюджета на всяко училище. Не виждам и достатъчно мнения на хора, които са вътре в системата и знам какви биха могли да бъдат реалните последици от подобна промяна. И въпреки политическите ни различия бих искал да чуя мнението на човек, с когото пряко или косвено сме работили за въвеждането на системата за делегираните бюджети и който като министър на образованието многократно облекчаваше начина на преразпределяне на средствата на първостепенните разпоредители. Става дума за Красимир Вълчев, когото определям като един от най-подготвените български политики по тази тема. Разчитам и на мнението на Диян Стаматов и Асен Александров, като председатели на ръководителите в системата. За мен делегираните бюджети нямат алтернатива, ако искаме директорите и училищата да имат реална финансова самостоятелност. А което се отнася до вашето преразпределение на елемента „Парите следват ученика“ – или точно до процента от стандарта за всеки ученик – това е по-скоро козметична промяна, която не би трябвало да се представи пред българското общество като фундаментална реформа на образованието. А и да не забравяме, че бъдещето принадлежи на проектно и програмно финансиране. 2. Задължителната мандатност на директорите Да, почти няма партия, която преди изборите да не говори за мандатност на директорите. И това е нормално. Но при тази тема винаги трябва да помним два основни постулата: Добрият директор е национално богатство. Слабият директор е местна трагедия. Затова от години предлагам модел, който според мен е много по-разбран от простото въвеждане на задължителна мандатност. Мандатност – да. Но с оценка на резултата. Предлагам: • мандатност за директорите без ограничение на броя на мандатите; • мандатите да бъдат спрямо 4 или 5 години; • атестиране след всеки мандат; • при добра оценка директорът да продължи да ръководи училището без необходимост от нов конкурс; • при новоназначените директори по малко смятате, че първата атестация трябва да бъде след две години. Практиката през последните години обаче ме кара да променя това мнение. Първата атестация трябва да бъде след една година. Защото на слабата директор му е достатъчна и една година, за да съсипе и най-добре функциониращото училище. Затова някаква не правим реформи само защото звучат добре като политически послания. Нека първо се вслушаме в хората, които познават системата отвътре. Българското образование има нужда не от козметични промени, а от работещи механизми, реална децентрализация, отговорност и оценка на резултата. И най-вече – от уважение към хората, които всеки ден носят отговорността за българските училища. 

Милко Багдасаров